„Пратиха ме да спася тези хора, не да ги изколя!“ — стрелна се в съзнанието му. Дилаф държеше принцеса Сарене за врата, устата й бе запушена. Евънтео я погледна и се усмихна окуражително, докато се приближаваха. Не можеше да види ножа в ръката на Дилаф.
— Отдавна чакам това — прошепна тихо Дилаф. Хратен помисли, че говори за унищожението на Теод. Но грагдетът не гледаше към краля. Гледаше Сарене и притискаше острието в гърба й.
— Принцесо, ти си зараза — прошепна Дилаф в ухото й. Хратен едва долови думите му. — Преди да пристигнеш в Кае, дори арелонците мразеха Елантрис. Ти си причината те да забравят омразата си. Ти се съюзи с нечестивците и дори слезе на тяхното ниво. Ти си по-лоша от тях, защото не бе прокълната, а се стремеше да станеш. Мислех да убия първо баща ти и да те накарам да гледаш, но сега разбирам, че обратното ще е по-добре. Помисли — старият Евънтео ще види как умираш, принцесо. Нека това е последният образ в очите ти, докато те пратя да се мъчиш завинаги в ямите на Джадет.
Тя плачеше, а сълзите се стичаха по превръзката на устата й.
Раоден се бореше да върне съзнанието си. Болката го връхлиташе като огромен каменен къс и забавяше процеса, защото умът му трепереше в агония. Хвърли се насреща й и мъчението се изля над него. Бавно си проби път през упоритата повърхност и постепенно започна да осъзнава околния свят.
Искаше да пищи, отново и отново. Болката бе неописуема. Но освен нея усети и още нещо. Тялото си. Влачеха го по земята. Зрението му се възвърна и осъзна къде е. Дърпаха го към нещо кръгло и синьо.
Басейнът.
„Не! Не още! Знам отговора!“
Раоден изпищя внезапно и се задърпа. Галадон се изненада толкова, че го изтърва.
Раоден залитна напред в опит да запази равновесие и падна право в басейна.
Дилаф посегна и опря камата си в гърлото на принцесата. Очите на Евънтео се изцъклиха от ужас.
Хратен видя как острието почва да разрязва кожата й. Мислеше за Фьорден. За работата, която бе свършил, за хората, които бе спасил. Мислеше за младото момче, което нямаше търпение да докаже вярата си и избра да стане духовник. Мислеше за единството.
— Не! — изкрещя той и се извъртя, забивайки юмрука си в лицето на Дилаф.
Монахът залитна за момент и дръпна оръжието си от изненада. След това със злобен поглед заби камата в гърдите на Хратен.
Острието се плъзна по доспехите, изскърца по боядисаната стомана. Дилаф погледна нагръдника стъписано.
— Но тази броня е само за показно…
— Досега трябваше да разбереш, Дилаф — изръмжа Хратен и отново заби бронирания си юмрук в лицето му. Неестествено изкривените кости изпращяха под стоманата. — Аз не правя нищо половинчато.
Дилаф падна и Хратен измъкна меча му от ножницата.
— Евънтео, изкарай корабите си! Фьорденската армия не идва да ви завладее, а да ви унищожи. Тръгвай, ако искаш да спасиш народа си!
— Раг Доми! — изруга Евънтео и закрещя на генералите си, след което се обърна. — А дъщеря ми?
— Аз ще помогна на момичето! — извика Хратен. — Спасявай кралството си, глупако!
Телата на дакорците бяха неестествено бързи, но умовете им се възстановяваха с темпото на нормалните хора. При падането на Дилаф те се стъписаха и това спечели на Хратен няколко допълнителни секунди. Той вдигна меча си и избута Сарене към една алея, като препречи входа й с тялото си.
Водата държеше Раоден в хладната си прегръдка. Беше нещо живо. Чуваше я как зове съзнанието му. „Ела. Аз ще те освободя.“ Беше като успокояващ родител. Искаше да отнеме болката и мъката му, също като майка му едно време.
„Ела. Вече можеш да се отпуснеш.“
„Не. Още не.“
Фьорденците свършиха с поливането на телата с масло и приготвиха факлите. През цялото време Шуден движеше ръцете си в неголеми кръгове, без да увеличава скоростта, както бе направил на тренировката. Лукел започна да се чуди дали приятелят му ще нападне изобщо, или просто се подготвя да срещне неизбежното.
В този миг Шуден се развихри. Младият барон се стрелна напред, завъртя се като танцьор и стовари юмрук в гърдите на един напяващ монах. Чу се пукот, след което Шуден се завъртя отново и го удари в лицето. Главата на демона се изкриви под неестествен ъгъл и очите му се оцъклиха, когато подсиленият врат се счупи.
През цялото време Шуден бе със затворени очи. Лукел не можеше да бъде сигурен в сумрачните сенки на зазоряване, но му се стори, че при движенията му се вижда лек блясък.