Лукел нададе боен вик, повече да се окуражи, отколкото да сплаши противниците, грабна крака от маса и замахна към един войник. Дървото отскочи от шлема, но ударът беше достатъчно силен да го зашемети и младежът побърза да го повтори, като замахна към лицето. Войникът рухна и Лукел грабна оръжието му.
Вече имаше меч. Само да знаеше и как да го използва.
Дакорците бяха по-бързи, по-здрави и по-силни, но Хратен бе по-устремен. За пръв път от години сърцето и умът му бяха постигнали съгласие. Усещаше мощ — същата сила, която бе почувствал при пристигането си в Арелон, убеденост, че е способен да спаси хората.
Успяваше да ги удържи, макар и с мъка. Не беше трениран в Дакор, но беше майстор на меча. Компенсираше отстъпването в сила и бързина с умения. Замахна и заби меча си в гърдите на един монах, точно между две кости. Острието мина покрай уголемените ребра и прониза сърцето. Мъжът изстена и падна, когато Хратен измъкна меча си. Останалите обаче го принуждаваха да отстъпва по алеята.
Усети как Сарене залита зад него и сваля превръзката от устата си.
— Твърде много са! — извика тя. — Не можеш да се биеш с всички.
Беше права. За щастие нападателите им се разколебаха, чуха се звуци от битка откъм другата страна. Явно почетната стража на Евънтео се беше включила в сражението.
— Хайде! — Сарене го дръпна за рамото. Хратен рискува да погледне назад. Сарене сочеше към притворената врата на съседната сграда. Той кимна, отблъсна следващата атака и хукна след нея.
Раоден изскочи от водата и инстинктивно опита да си поеме дъх. Галадон и Карата отстъпиха назад зяпнали от изненада. Раоден усещаше как хладната течност се стича по лицето му. Не беше вода, а нещо друго. Нещо по-гъсто. Той не се задълбочи да определи какво е, а изпълзя от басейна.
— Суле! — прошепна изумено Галадон.
Раоден поклати глава, неспособен да отговори. Очакваха, че ще се разпадне, без да разбират, че басейнът не можеше да те вземе, освен ако не поискаш.
— Хайде — успя да изхрипти принцът и се надигна със залитане.
Въпреки енергичната атака на Лукел и мощта на Шуден, останалите хора просто гледаха като вкаменени. Лукел беше отчаяно притиснат от трима войници. Оцеляваше само защото повече отскачаше и бягаше, отколкото се сражаваше. Помощта дойде от напълно неочакван източник: жените.
Няколко от ученичките на Сарене грабнаха дървени летви и паднали мечове и застанаха до Лукел, започнаха да се бият с повече умение, отколкото той бе способен да се преструва, че притежава. Техният устрем бе засилен от изненадата и за миг Лукел реши, че може наистина да се освободят.
След това Шуден падна с писък от рана в ръката. Концентрацията му се наруши, бойният танц спря и един удар по главата бе достатъчен да го повали. След него падна кралица Ешен, пронизана в гърдите. Ужасеният й писък и окървавената рокля пречупиха жените. Те започнаха да пускат оръжията си. Един от противниците на Лукел осъзна, че той няма представа как да използва меча си, и го посече по бедрото.
Младежът извика от болка и падна на паветата, стискайки раната си. Войникът дори не си даде труд да го довърши.
Раоден се спускаше от планината с ужасяваща бързина. Подскачаше и тичаше сякаш допреди миг не бе в кома. Само едно подхлъзване или една грешна стъпка и нямаше да спре да се търкаля, докато не стигнеше подножието.
— Долокен! — изруга Галадон, мъчейки да поддържа същата скорост. При това темпо щяха да стигнат в Кае след няколко минути.
Сарене се криеше зад неочаквания си спасител и стоеше абсолютно неподвижно в мрака.
Хратен погледна нагоре, към дъските на капака. Той беше забелязал вратата на мазето и бе избутал принцесата вътре. Там, в мрака, се криеше едно ужасено семейство. Всички чакаха напрегнато, докато дакорците трополяха из къщата и излязоха през предната врата.
Накрая Хратен кимна.
— Да вървим — каза той и открехна капака.
— Стойте тук — обърна се Сарене към семейството. — Каквото и да става, не излизайте.
Гьорнът се изкатери в стаята и се огледа предпазливо. Махна на Сарене да го последва и се насочи към малката кухня в задната част на къщата. Започна да сваля доспехите, като пускаше частите им на пода. Не даде обяснения, но Сарене го разбираше. Кървавочервената гьорнска броня се забелязваше отдалеч и не оправдаваше защитата.
Сарене се изненада от тежестта на стоманата.
— Значи през всичките месеци си се разхождал с истинска броня? Не ти ли беше тежко.
— Такива са тежестите на призванието ми. — Хратен свали последния набедреник. Алената боя беше надраскана и олющена на места. — Призвание, което вече не заслужавам. — Парчето метал издрънча на пода.