Погледна към набедреника и поклати глава, след което съблече и памучната дреха, която служеше за подплата. Остана само по панталони до коленете и дълго парче плат, подобно на ръкав, което покриваше дясната му ръка.
„Това за какво ли е? Някаква жреческа одежда на деретите?“ — запита се Сарене. В момента обаче имаше по-належащи въпроси, над които да мисли.
— Хратен, защо го направи? — попита тя. — Защо се обърна срещу своите?
Той извърна поглед.
— Действията на Дилаф са зли.
— Но твоята вяра…
— Аз вярвам в Джадет, Бог, който иска отдаденост от последователите си. Кланетата не са част от нея.
— Вирнът явно мисли различно.
Хратен не отговори, вместо това извади наметало от близкия сандък. Подаде й го, след което избра едно и за себе си.
— Да вървим.
Стъпалата на Раоден бяха толкова натъртени, покрити с пришки и рани, че той вече не ги усещаше като плът. Бяха просто израстъци, причиняващи мъчителна агония в края на краката му.
Въпреки това продължаваше да тича. Знаеше, че ако спре, болката отново ще победи. Не беше свободен. Съзнанието му бе върнато назаем, колкото да изпълни последната задача. Когато свършеше, бялата празнота отново щеше да го засмуче в забвението си. Той се запрепъва към Кае, по-скоро усещайки, отколкото виждайки пътя си.
Лукел беше замаян, докато Джала го влачеше към събраните хора. Кракът го болеше и усещаше, че отслабва от загубата на кръв. Жена му се бе опитала да превърже раната, но действията й бяха безсмислени. Дори да успееше да спре кръвта, войниците щяха да ги убият след малко.
Той погледна отчаяно как един от полуголите воини хвърли факлата си в купа от елантрисци. Напоените с масло тела избухнаха в пламъци.
Демонът кимна на войниците, които извадиха мечове и пристъпиха към жителите с мрачни изражения.
— Какво прави? — извика Карата, когато стигнаха подножието на склона.
Раоден беше пред тях и тичаше тромаво към ниската гранична стена на Кае.
— Не знам — отвърна Галадон.
Раоден грабна една пръчка от земята и продължи да тича, влачейки я зад себе си.
„Какво правиш, суле?“, почуди се Галадон и отново започна да усеща упоритата надежда.
— Карата, каквото и да прави, сигурно е важно. Трябва да се погрижим да го завърши. — Той хукна след Раоден.
След няколко минути Карата посочи пред тях.
— Ето там!
Отряд от шест фьорденски войници претърсваше за бегълци покрай стената на Кае. Водачът забеляза Раоден и вдигна ръка.
— Хайде. — Галадон хукна след Раоден с неподозирана сила. — Каквото и да стане, не трябва да им позволяваме да го спрат!
Раоден почти не чу приближаващите мъже и едва разпозна Галадон и Карата, които се втурнаха край него и се хвърлиха отчаяно срещу войниците. Приятелите му бяха невъоръжени. Един глас в главата му го предупреждаваше, че няма да издържат дълго.
Раоден продължи да тича, стискаше пръчката със сковани ръце. Не беше сигурен откъде знае, че това е точното място, но бе убеден. Чувстваше го.
Още малко. Още съвсем малко.
Някаква ръка го сграбчи и се разнесе фьорденска реч. Раоден се препъна и падна на земята, но не позволи на пръчката да се отклони и на сантиметър. След миг се разнесе стон и ръката го пусна.
Още съвсем малко! Хората се сражаваха наоколо. Галадон и Карата опитваха да задържат войниците.
Раоден изхлипа от раздразнение и запълзя като дете, докато чертаеше по земята. Нечии ботуши се стовариха до него и на косъм се размина да смачкат ръката му. Въпреки всичко той продължаваше да пъпли.
Когато наближи края, вдигна поглед. Един войник завършваше замаха, с който отсичаше главата на Карата. Галадон рухваше с два меча в корема. Друг войник посочи към Раоден.
Той стисна зъби и завърши чертата.
Тялото на Галадон се стовари на земята. Главата на Карата отскочи от ниската каменна стена. Войникът пристъпи напред.
От земята избухна светлина.
Изскочи от пръста като сребърна река и се разпространи във въздуха покрай чертата на Раоден. Обгърна го, но не беше просто светлина. Беше истинска чистота. Пречистена енергия. Дор. Обля го и го покри като топла течност.
И за пръв път от два месеца болката си отиде.
Светлината продължи по линията на Раоден, която се допираше в ниската стена на Кае. Продължи по нея, извираше от земята, докато не обгради напълно градчето. С това не спря. Енергията се стрелна по късия път към Елантрис и почна да покрива градските стени. Оттам премина към другите три градчета, порутени и забравени след реод. Скоро и петте селища бяха очертани от светлина — пет внушителни колони от енергия.
Целият градски комплекс беше един гигантски аон — фокус на елантриската мощ. Трябваше му само линията на Бездната, за да заработи отново.