Арелон беше като узрял плод, чакащ да бъде откъснат. Хратен беше чувал за хаоса след падането на Елантрис и за безбройните богатства, плячкосани от величествения град. Повечето богатства сега бяха в Кае, където аристокрацията живееше практически без охрана. Освен това се носеха слухове, че голяма част от ценностите, които бяха или твърде големи, или още неизнесени, преди Ядон да наложи изолация на града, все още се намира зад забранените стени на Елантрис.
Само суеверието и трудният достъп пазеха Елантрис и Кае от нашественици. По-малките банди бяха наплашени от страховитите слухове. По-големите бяха под контрола на Фьорден и нямаше да нападнат без заповед, или пък бяха подкупени от местните благородници. Но и в двата случая това едва ли щеше да продължи дълго.
Това беше и основната причина, поради която Хратен смяташе, че е оправдано да предприеме по-сериозни действия да наложи фьорденски контрол и закрила над Арелон. Нацията беше като яйце, балансиращо на планински връх и чакащо първия порив на вятъра, за да се търкулне надолу по скалите. Ако Фьорден не завладееше кралството скоро, то щеше да рухне поради множество различни проблеми. Некадърно управление, изтощена работническа класа, религиозна нестабилност и изчерпани ресурси. Всички тези неща се надпреварваха за крайния удар.
Мислите му бяха прекъснати от задъхано дишане зад него.
Дилаф застана от другата страна на стената и се надвеси над Елантрис. Очите му бяха опулени като на човек, ударен в корема, а зъбите стиснати. Хратен очакваше от устата му да почне да излиза пяна.
— Мразя ги — прошепна Дилаф с почти недоловим глас.
Хратен се приближи. Стената не беше издигната с военна цел и нямаше бойници, а парапет за безопасност от двете страни. Хратен се подпря на него и загледа Елантрис.
Нямаше кой знае какво да се види. Беше попадал и на по-обещаващи бедняшки бърлоги. Сградите бяха толкова западнали, че сякаш по чудо още имаха покриви, а миризмата беше отвратителна. В началото реши, че нищо не би могло да живее в такава обстановка, но после мярна няколко фигури близо до едната сграда. Клечаха с разперени ръце, сякаш се гласяха да застанат на четири крака. Един погледна нагоре и даде на Хратен възможност да види елантрисец за пръв път.
Беше плешив и сякаш имаше тъмна кожа като благородническата класа на Джиндо. При по-внимателен поглед обаче се виждаха сивите петна по лицето като големи лишеи на скала. Хратен се намръщи и се надвеси през парапета. Не можеше да види очите на съществото, но знаеше, че са диви и трескави, стрелкащи се като на уплашено животно.
Съществото продължи със своите другари — по-скоро глутница. Значи това правеше реод. Превръщаше боговете в зверове. Джадет бе извадил същността на душите им на показ. Според деретската философия единственото нещо, което отличаваше хората от животните, беше религията. Хората можеха да служат на империята на Джадет; животните служеха само на нагоните си. Елантрисците бяха най-крайната проява на човешката арогантност: бяха решили, че са богове. Така бяха заслужили съдбата си. При други обстоятелства Хратен щеше да ги остави да изстрадат наказанието си.
Само че сега се нуждаеше от тях.
Той се обърна към Дилаф.
— Артет, първата стъпка към контролирането на една нация е проста. Намираш на хората кого да мразят.
— Артет, разкажи ми повече за тях — настоя Хратен, когато се върнаха в кабинета му в храма. — Искам да знам всичко.
— Те са гнусни, зли създания — изсъска Дилаф. — Само като мисля за тях, ми става лошо и усещам покварата. Всеки ден се моля за тяхното унищожение.
Хратен затвори вратата недоволно. Явно беше възможно човек да е твърде страстен.
— Артет, разбирам, че имаш силни чувства — каза той строго, — но ако ще бъдеш мой одив, трябва да превъзмогнеш предразсъдъците си. Джадет ни е дал елантрисците с някаква цел, но не мога да открия каква е, ако отказваш да споделиш нещо полезно.
Дилаф примигна изненадано. След това, за пръв път след посещението на стените, в очите му се появи искрица разум.
— Да, ваша милост.
Хратен кимна.
— Виждал ли си Елантрис, преди да падне?
— Да.
— Наистина ли беше толкова красив?