Дилаф кимна намусено.
— Светеше, поддържан от ръцете на робите.
— Роби ли?
— Всички арелонци бяха роби на Елантрис, ваша милост. Елантрисците бяха фалшиви богове, които обещаваха спасение в замяна на пот и труд.
— А легендарните им способности?
— Лъжи, също като божествеността. Внимателно изработени трикове, с които да печелят уважение и страх.
— След реод е имало хаос, нали?
— Хаос, убийства, безредици, паника. След това търговците взеха властта.
— А елантрисците? — попита Хратен, сядайки зад бюрото си.
— Останаха малцина — отвърна Дилаф. — Повечето бяха убити по време на безредиците. Останалите бяха затворени в Елантрис, както и хората, взети от шаод след това. Вече ги видяхте как изглеждат, противни и нечовешки. Кожата им е нашарена с тъмни белези, сякаш някой е махнал плътта, разкривайки мрака отдолу.
— А трансформациите? Продължиха ли и след реод?
— Продължиха, ваша милост. Случват се из цял Арелон.
— Защо ги мразиш толкова, артет?
Въпросът дойде внезапно и Дилаф помълча малко да обмисли отговора си.
— Защото са покварени.
— И?
— Те ни излъгаха, ваша милост. Обещаваха вечност, но не успяха да запазят дори собствената си божественост. Слушахме ги векове, а накрая се превърнаха в противни и безсилни сакати създания.
— Мразиш ги, защото са те разочаровали? — уточни Хратен.
— Не мен, народа ми. Аз бях последовател на дерет много преди реод.
Хратен се намръщи.
— Значи си убеден, че в елантрисците няма нищо неестествено, освен факта, че Джадет ги е прокълнал?
— Да, ваша милост. Както казах, те си заслужиха тази съдба с многото си лъжи.
Хратен поклати глава и стана, за да си свали доспехите. Дилаф понечи да му помогне, но гьорнът го спря.
— Тогава как си обясняваш промяната на обикновени хора в елантрисци, артет?
Дилаф нямаше отговор.
— Омразата е отслабила способността ти да виждаш, артет. — Хратен подпря бронята на стената до писалището и се усмихна. Току-що му бе хрумнало нещо брилянтно. И тази част от плана му пасна точно на мястото си. — Предполагаш, че само защото Джадет не им е дал способности, те са си нямали никакви.
Дилаф пребледня.
— Това, за което говорите, е…
— Не е богохулство, артет. Доктрина. Има и други свръхестествени сили освен нашия Бог.
— Свракисите — каза тихо Дилаф.
— Да. — Свракисите. Душите на мъртвите, които мразеха Джадет и се изправяха срещу всичко свято. Според Шу-Дерет нямаше нищо по-зло от душа, която бе захвърлила своя шанс за спасение.
— Мислите, че елантрисците са свракиси? — удиви се Дилаф.
— Смята се, че свракисите могат да контролират телата на злите хора. — Хратен разкопча набедрениците. — Трудно ли е да се повярва, че през цялото време са владели телата на елантрисците, маскирайки ги като божества, за да заблуждават глупавите и неверниците? — В очите на Дилаф проблесна светлина. Явно концепцията не беше нова за артета.
Внезапно вдъхновението на Хратен вече не му изглеждаше толкова брилянтно.
Дилаф го изгледа за момент и отвори уста.
— Вие не вярвате в това, нали? — Гласът му беше доста обвинителен като за обръщение към хроден.
Хратен прикри внимателно неодобрението си.
— Няма значение, артет. Връзката е логична и хората ще я приемат. В момента те виждат жалките останки на някогашната аристокрация. Не ги мразят, а ги съжаляват. От друга страна, всеки мрази демоните. Ако изкараме елантрисците демони, ще имаме успех. Ти вече ги мразиш, което е добре. Но за да накараме и другите да се присъединят, трябва да им дадем по-добри основания от „разочароваха ни“.
— Да, ваша милост.
— Ние сме религиозни хора, артет, и трябва да имаме религиозни врагове. Елантрисците са нашите свракиси, без значение дали са обладали душите на отдавна мъртви злодеи, или на живи хора.
— Разбира се, ваша святост. Ще ги унищожим ли? — На лицето на Дилаф се изписа нетърпение.
— Рано или късно. Но засега ще ги използваме. Ще видиш, че омразата може да сплоти хората по-бързо и по-крепко от набожността.
Раоден мушна с пръст. Въздухът заблестя. Пръстът му оставяше светеща следа сякаш рисуваше с боя по стената, само дето нямаше нито стена, нито боя. Движеше се внимателно, стараеше се да не трепери. Нарисува черта, дълга около педя, от ляво надясно. След това продължи надолу леко накриво. После вдигна пръст от невидимото платно и добави точка в центъра. Тези елементи — две линии и точка, бяха в основата на всички аони.
Продължи да рисува същите три неща под различен ъгъл, като добави и няколко диагонални линии. Финалният резултат наподобяваше пясъчен часовник или две кутии една върху друга, които леко се стесняваха в допирната точка. Това беше аонът Аше, древният символ за светлина.