Знакът се освети за момент сякаш пулсираше от живот, след което примигна като човек, поемащ последния си дъх. Аонът изчезна, а светлината му замръкна постепенно.
— Доста по-добър си от мен, суле — призна Галадон. — Обикновено правя едната черта твърде дълга или твърде наклонена и проклетията се разпада, преди да свърша.
— Не би трябвало да е така — оплака се Раоден. Беше изминало цяло денонощие, откакто Галадон му бе показал как да рисува аони, и принцът използваше почти всеки момент да се упражнява. Всички опити обаче завършваха по един и същи начин, аоните изчезваха без видим ефект. Първият му сблъсък с легендарната магия на Елантрис беше катастрофално разочароващ.
Най-изненадващото бе колко лесно е всичко. В невежеството си бе решил, че аондор, магията на аоните, ще изисква някакво напяване или ритуал. Цяло десетилетие без магията бе породило всякакви слухове. Според някои, предимно деретски жреци, тази магия беше шарлатанство, а други, отново предимно дерети, твърдяха, че изкуството е еретичен ритуал, използващ зли сили. Истината бе, че никой, дори жреците, нямаше идея какво точно представлява аондор. Всички практикуващи бяха повалени от реод.
Галадон твърдеше, че са нужни само стабилна ръка и добри познания за аоните. Само елантрисците можеха да рисуват светещите символи и затова никой външен не знаеше колко просто е всичко. Без напеви, жертвоприношения, специални отвари и съставки. Всеки, взет от шаод, можеше да използва аондор, стига да знаеше необходимите символи.
Само че не работеше. Аоните уж трябваше да правят нещо — нещо повече от това да примигват и изчезват. Раоден имаше детски спомени за Елантрис — хора, летящи във въздуха, невероятни прояви на мощ, лекуване. Като малък си бе счупил крака и въпреки неодобрението на баща му, майка му го заведе в Елантрис. Една жена с блестяща коса беше оправила костите му с просто махване с ръка.
Тя бе нарисувала аон, точно както и той сега се опитваше, и символът бе освободил мощна магия.
— Трябва да правят нещо — настоя Раоден, този път по-високо.
— Едно време, суле, но не и след реод. Това, което отне живота на елантрисците, унищожи и могъществото на аондор. Сега можем само да рисуваме красиви символи във въздуха.
Раоден кимна и очерта собствения си аон — Рао. Четири кръга и един широк квадрат в центъра, съединени с линии. Аонът реагира като останалите, засвети сякаш щеше да освободи енергията си, след което изчезна със свистене.
— Разочароващо. Коло?
— Много — призна Раоден и придърпа един стол, за да седне. Все още се намираха в подземния кабинет на Галадон. — Трябва да ти кажа нещо. Когато те видях как нарисува първия аон във въздуха, забравих за всичко — мръсотията, страданието, дори за палеца.
Галадон се усмихна.
— Ако аондор работеше, елантрисците щяха да продължат да владеят Арелон, със или без реод.
— Знам. Просто се чудя какво е станало. Какво се е променило?
— Целият свят се чуди, суле. — Галадон сви рамене.
— Трябва да има връзка — настоя Раоден. — Промяната в Елантрис, начинът по който шаод превърна хората в демони вместо в богове, неефективността на аондор…
— Не си първият, който мисли по този въпрос. Изобщо. Но едва ли ще намерим отговор. Могъщите в Арелон са доволни от сегашната обстановка.
— Знам, повярвай ми. Ако има някаква тайна, трябва да я открием сами. — Раоден огледа малката лаборатория. Стаята беше изумително чиста, без следи от външната слуз и имаше уютната обстановка на кабинет в имение.
— Може би отговорът е тук, Галадон — продължи Раоден. — Някъде в тези книги.
— Може — съгласи се мъжът без ентусиазъм.
— Защо не искаше да ме доведеш тук?
— Защото мястото е специално, суле. Не виждаш ли? Ако се разчуе, няма да посмея да изляза от страх, че ще го разграбят.
Раоден кимна и започна да крачи из стаята.
— Тогава защо ме доведе?
Галадон сви рамене, сякаш сам не беше сигурен. Накрая реши да отговори.
— Не си първият, който смята, че в книгите може да има отговор. Двама мъже могат да четат по-бързо.
— Вероятно два пъти по-бързо — усмихна се Раоден. — Тук защо е толкова тъмно?
— Защото сме в Елантрис, суле. Човек не може да иде до пазара и да си купи масло за лампата, като му свърши.
— Е, все някъде трябва да има. В града сигурно е имало складове.
— Ех, суле — поклати глава Галадон. — Още не разбираш, нали? Това е Елантрис, градът на боговете. За какво са им на тях такива прости работи като лампи и масло? Виж стената.
Раоден се обърна. На стената до него имаше метална плоча. Беше нащърбена от времето, но все още се виждаше гравираният аон Аше, същият, който бе нарисувал преди малко.