— Тези плочи са светели по-ярко и стабилно от всяка лампа, суле — обясни Галадон. — Елантрисците ги пускали и загасяли с едно докосване. Не са им трябвали лампи с масло, защото са си имали достатъчно надежден източник на светлина. По същата причина няма въглища, пещи и дори кладенци. Водата е текла по тръби в стените. Без аондор този град е практически негоден за обитаване.
Раоден потърка плочата с пръст и усети линиите на аона Аше.
Нещо катастрофално се бе случило. Нещо бе изгубено само за десет кратки години. Толкова ужасно, че земята се бе разцепила и боговете бяха паднали. Но без да разбере как работи аондор, не можеше да проумее какво е причинило катаклизма. Обърна се и огледа двете етажерки с книги. Едва ли в някоя от тях щеше да има директни обяснения за аондор. Но все пак бяха написани от елантрисци и бе възможно магията да е спомената на места.
Това можеше да отведе внимателния читател до вникване в механизма на аондор. Може би.
Мислите му бяха прекъснати от остра болка в стомаха. Не беше като глада, който чувстваше едно време. Стомахът му не къркореше. Но болката оставаше и даже ставаше по-настойчива. Започваше да разбира защо това, наред с другите болки, можеше да превърне хората в животните, които го бяха нападнали първия ден.
— Ела — обърна се той към Галадон. — Трябва да свършим нещо.
Площадът беше като през предния ден: мизерия, стенещи клетници и високи неприветливи порти. Слънцето бе извървяло три четвърти от пътя. Беше време за новите изгнаници в Елантрис.
Раоден го оглеждаше от покрива на една сграда. Осъзна, че този път има нещо различно. На върха на стената забеляза малка група хора.
— Кой е този? — поинтересува се Раоден и посочи високата фигура, застанала на площадката над портите. Мъжът беше разперил ръце, а кървавочервеното му наметало плющеше на вятъра. Думите му не се чуваха от такова разстояние, но очевидно викаше.
Галадон изръмжа изненадано.
— Деретски гьорн. Не знаех, че има такъв в Арелон.
— Гьорн? Тоест висш жрец? — Раоден присви очи да разгледа по-подробно фигурата, застанала високо над тях.
— Изненадан съм, че един от тях е дошъл толкова далече на изток. Те мразеха Арелон още преди реод.
— Заради елантрисците?
Галадон кимна.
— Но не само заради обожествяването им, независимо какво говорят. Деретите мразят вашата страна, защото армиите им така и не намериха начин да прекосят планините и да ви нападнат.
— Какво ли прави там горе? — зачуди се Раоден.
— Проповядва. Какво друго да правят жреците? Сигурно твърди, че всичко това е наказание от неговия бог. Изненадан съм, че не се сетиха по-рано.
— Хората си го мислят от години. Но досега никой не проявяваше кураж да го изрече открито. Тайно се боят, че елантрисците ги изпитват и един ден ще се завърнат с пълното си могъщество, за да накажат неверниците.
— Още ли? — ахна Галадон. — Мислех, че подобни вярвания са изчезнали за десет години.
Раоден поклати глава.
— Дори в момента мнозина се молят това да стане, а други се боят от завръщането им. Градът беше силен, Галадон. Не знаеш колко красив беше преди.
— Знам, суле. Не съм живял цял живот в Дуладел.
Гласът на жреца премина в кресчендо и той отправи последен порой от крясъци, преди да се завърти и да изчезне от поглед. Дори от това разстояние се усещаше гнева и омразата в гласа на гьорна. Галадон беше прав. Този мъж определено не ги благославяше.
Раоден поклати глава и свали поглед към портите.
— Галадон, какъв е шансът и днес да доведат някого?
Мъжът сви рамене.
— Трудно е да се каже, суле. Понякога минават седмици без новодошъл, но съм виждал и по петима за един ден. Ти дойде оня ден, жената вчера, кой знае. Може би Елантрис ще има нова плът за трети пореден път. Коло?
Раоден кимна и загледа портата очаквателно.
— Суле, какво възнамеряваш да правиш? — попита Галадон неловко.
— Възнамерявам да изчакам.
Новодошлият беше възрастен мъж, в края на четирийсетте, с мършаво лице и нервен поглед. Щом портите се затвориха зад него, Раоден слезе от покрива и направи няколко крачки по площада. Галадон го последва с разтревожено изражение. Явно подозираше, че Раоден е замислил нещо глупаво.
И беше прав.
Новодошлият се взираше тъжно в портата. Раоден го изчака да направи случайната стъпка, която щеше да реши чия ще е привилегията да го ограби. Мъжът продължаваше да се оглежда нервно. След още няколко минути той направи колеблива стъпка надясно. Същата посока, която бе избрал и Раоден.
— Хайде — каза принцът и тръгна напред. Галадон изстена и промърмори нещо на дуладелски.