Момчето сякаш усети, че ще изтърве шанса си, и протегна отчаяно ръка.
— Храна? — простена то с уста, в която липсваха половината зъби. — Моля?
Ръката се смъкна, сякаш останала без сила, и тялото се отпусна до студената каменна стена. Очите продължаваха да се взират в Раоден. Тъжни, изпълнени с болка очи. Раоден беше виждал просяци във външните градове, а вероятно бе заблуждаван и от шарлатани. Но това момче определено не се преструваше.
Принцът извади хляба от ритуалната кошница и го подаде на момчето. Изненаданото изражение бе по-обезпокоително от отчаянието, което бе заместило. Това създание бе изоставило всяка надежда и просеше по-скоро по навик, без да очаква каквото и да е.
Раоден се обърна, за да продължи по малката уличка. Надяваше се, че щом напусне главния площад, ще намери по-малко мизерни места. Може би мръсотията тук се дължеше на присъствието на повече хора. Само че грешеше. Уличката беше покрита с не по-малко боклуци от площада, а дори с повече.
Отзад се чу приглушен шум. Раоден се завъртя изненадано. Няколко тъмни фигури се бяха скупчили над нещо в началото на уличката. Просякът. Раоден потръпна, докато петимата мъже се боричкаха за самуна хляб, без да обръщат внимание на отчаяните викове на момчето. Накрая един от новодошлите явно се ядоса, защото стовари тоягата си върху главата на младежа. Чу се пукот, който отекна над уличката.
Мъжете излапаха хляба и се обърнаха към Раоден. Той отстъпи назад. Явно бе прибързал със заключението, че не го следят. Петимата тръгнаха към него, а той се завъртя и побягна.
Чуваше зад себе си шума от стъпките на преследвачите. Уплаши се, нещо, което не му се бе случвало като принц. Тичаше трескаво и очакваше да остане без дъх и да усети болка отстрани, както се случваше обикновено, щом се претовареше. Този път не стана така. Вместо това изпита невероятна умора, стори му се, че ще се срине всеки миг. Усещането беше мъчително, все едно животът му се отцеждаше постепенно.
Раоден хвърли отчаяно кошницата зад себе си. Движението наруши баланса му, той се спъна в някаква пукнатина на улицата и политна към купчина натрупани сандъци. Изгнилата дървесина се натроши и омекоти падането му.
Раоден се надигна бързо и се отърси от треските. Преследвачите вече не му обръщаха внимание. Петимата мъже бяха коленичили в боклука и събираха разпилените зеленчуци и зърно от паветата и локвите. Раоден усети как му се повдига, когато един от тях бръкна в цепнатина в паважа и натика в устата си половин шепа, в която имаше повече мръсотия, отколкото зърно.
По брадичката му потече кафява слюнка, устата му приличаше на казан с вряща кал, забравен на огнището.
Друг от мъжете осъзна, че Раоден ги наблюдава. Съществото изръмжа и посегна към забравената тояга, оставена до него. Принцът заопипва трескаво за някакво оръжие и намери една летва, която не бе толкова изгнила, колкото останалите. Стисна несигурно оръжието и си придаде заплашително изражение.
Нападателят спря. Радостен вик зад него привлече вниманието му. Един от останалите бе намерил виното. Последвалата борба накара шайката напълно да забрави Раоден. След миг четиримата гонеха петия, който беше достатъчно късметлия или глупав да се измъкне със скъпоценния алкохол.
Принцът се отпусна сред останките. Ето в какво щеше да се превърне…
— Явно забравиха за теб, суле — отбеляза нечий глас.
Раоден подскочи и се огледа. Мъж с плешива глава, която отразяваше сутрешното слънце, се беше излегнал на близките стъпала. Сега определено беше елантрисец, но личеше, че преди трансформацията не е принадлежал към арелонската раса като Раоден. По кожата му имаше характерните черни петна от шаода, но естественият й цвят бе тъмнокафяв.
Принцът се подготви да посрещне евентуална заплаха, но мъжът не излъчваше животинския бяс, нито осакатяващата слабост на останалите. Беше висок и здрав, с проницателни очи на тъмнокожото лице. И гледаше замислено към Раоден.
Принцът въздъхна с облекчение.
— Радвам се да те видя, който и да си ти. Започнах да мисля, че всички тук са умиращи или откачени.
— Не можем да умираме — отвърна мъжът и изсумтя. — Ние сме вече мъртви, коло?
— Коло. — Чуждите думи и силният акцент му бяха смътно познати. — Не си от Арелон, нали?
Мъжът поклати глава.
— Аз съм Галадон, от суверенната държава Дуладел. Но в момента съм от Елантрис, царство на мръсотията, лудостта и вечното изкупление. Радвам се да се запознаем.
— Дуладел ли? — възкликна Раоден. — Но шаод засяга само хора от Арелон. — Той се наведе да изтупа изгнилите трески от себе си. Болката в натъртения пръст го накара да се намръщи. Беше покрит с мръсотия и противната воня на Елантрис вече се носеше от него.