Очевидно в миналото е бил красив. Видът на сградите, разположението на улиците, всичко беше… премислено. Изкуство с грандиозни мащаби. Но сега арките бяха паднали, куполите рухнали, а на някои стени явно не им оставаше много.
Но едно беше очевидно. Едно време Елантрис е бил красив.
— Толкова са тъжни — промълви Кайсе и застана на пръсти, за да надникне през парапета.
— Кой?
— Те. — Момичето посочи към улиците.
Долу имаше хора, прегърбени фигури, които почти не помръдваха. Бяха скрити в сенките. Сарене не чуваше стоновете им, но можеше да ги усети.
— Никой не се грижи за тях — допълни Кайсе.
— А какво ядат? — попита Сарене. — Все някой ги храни. — Почти не различаваше подробности, но това си бяха хора. Поне приличаха на хора. Беше чела доста объркващи неща за Елантрис.
— Никой — осведоми я Даорн, застанал от другата й страна. — Никой не ги храни. Всички трябва да са мъртви. Долу няма нищо за ядене.
— Сигурно все си намират нещо — възрази Сарене.
Кайсе поклати глава.
— Те са мъртви, Сарене. Нямат нужда от храна.
— Може да не се движат много, но очевидно не са мъртви — обори я принцесата. — Виж, онези там са прави.
— Не, Сарене. Мъртви са. Нямат нужда от храна, не спят, не стареят. Всички са мъртви. — Гласът на Кайсе бе нехарактерно тъжен.
— Откъде знаеш толкова много за тях. — Сарене мислеше, че думите й са плод на детско въображение. Но май тези деца бяха много добре информирани.
— Знам — настоя Кайсе. — Повярвай ми, мъртви са.
Сарене усети как космите й настръхват, но реши да не се поддава на мистицизма. Вярно, елантрисците бяха странни, но не бяха мъртви. Сигурно имаше друго обяснение.
Тя погледна отново към града, опитвайки да забрави обезпокоителния коментар на Кайсе. Очите й се спряха на две фигури, които не изглеждаха толкова жалки, колкото останалите.
Единият имаше видимо по-тъмна кожа. Двамата стояха на един покрив и изглеждаха по-жизнени, за разлика от останалите елантрисци. Имаше нещо… различно в тези двамата.
— Милейди? — чу се загриженият глас на Аше и тя осъзна, че доста се е надвесила през парапета.
Сарене погледна стреснато надолу и видя колко високо се намират. Погледът й се разфокусира и започна да губи равновесие, привлечена от замъглената земя.
— Милейди! — гласът на Аше я изтръгна от замайването.
Сарене залитна назад и клекна, обгръщайки коленете си с ръце. Пое си дълбоко дъх няколко пъти.
— Ще се оправя, Аше.
— Щом се възстановите, махаме се оттук — нареди сеонът с твърд глас.
Сарене кимна.
Кайсе изсумтя.
— Като се има предвид ръстът й, човек би решил, че е привикнала към височини.
Ако Дилаф беше куче, сигурно щеше да ръмжи. И даже да му излиза пяна от устата. Артетът се държеше по-зле от обикновено, откакто бяха слезли от стената на Елантрис. Хратен се обърна назад към града. Бяха стигнали почти до храма, но огромните стени на Елантрис все още се виждаха зад тях. Някъде там беше дразнещата жена, която бе успяла да го победи някак си.
— Беше чудесна — не можа да се сдържи Хратен. Като всеки от народа си, той имаше непоклатими предразсъдъци към теодците. Теод беше изгонил деретските жреци от пределите си преди петдесетина години заради едно дребно недоразумение и вече не им позволяваше достъп. Кралят почти бе стигнал дотам да изгони фьорденския посланик. Нямаше нито един теодец, който да е приел Шу-Дерет, а кралската фамилия беше известна със заклеймяването на всичко, свързано с деретите.
Въпреки това беше освежаващо да срещне някого, който с такава лекота да провали церемонията му. Хратен проповядваше от толкова отдавна и бе постигнал такова майсторство в манипулирането на тълпите, че почти не срещаше предизвикателство.
Миналогодишният му успех в Дуладел бе доказал, че човек дори може да събори държава, ако е достатъчно упорит.
За съжаление в Дуладел почти нямаше съпротива. Местните бяха твърде отворени и приемащи, за да предложат истинско предизвикателство. Накрая Хратен бе почувствал разочарование, докато управлението на държавата рухваше в краката му. Беше някак твърде лесно.
— Да, наистина е впечатляваща.
— Тя е по-прокълната и от останалите — изсъска Дилаф. — Принадлежи на единствената раса, мразена от Джадет.
Значи това го измъчваше. Мнозина във Фьорден приемаха, че за теодците няма надежда. Това бяха глупости. Просто оправдание, което допълваше историческата вражда с верска омраза. Но мнозина го приемаха и очевидно Дилаф бе един от тях.
— Джадет мрази само тези, които му вредят — поправи го Хратен.
— Те го мразят.
— Повечето дори не са чували името му, артет. Кралят, да. Той е прокълнат заради действията си срещу деретските жреци. Но на простите хора дори не е даден шанс. Щом Арелон падне под властта на Джадет, тогава ще мислим как да се справим с Теод. Страната няма да издържи дълго, при положение че целият цивилизован свят е обърнат срещу нея.