— Дуладелци са със смесена кръв, суле. Арелонска, фьорденска, теодска. Имаме от всичко. Аз…
Раоден изпсува тихо и го прекъсна.
Галадон повдигна вежди.
— Какво стана, суле? Влезе ти треска на лошо място? То не че има хубави места за тая работа.
— Палецът ми! — Раоден закуцука по хлъзгавите павета. — Нещо не е наред. Спънах се и паднах, но болката не отминава.
Галадон поклати тъжно глава.
— Добре дошъл в Елантрис, суле. Вече си мъртъв, тялото ти не оздравява, както би трябвало.
— Какво? — Раоден се просна на земята до стълбите на Галадон. Пръстът продължаваше да го боли, също толкова силно, колкото и в мига на удара.
— Всяка болка, суле — прошепна Галадон. — Всяко порязване, охлузване, натъртване ще останат с теб, докато не се побъркаш от страдание. Както казах, добре дошъл в Елантрис.
— Как го търпиш? — попита Раоден и заразтрива палеца си, ала без полза. Толкова глупава, дребна контузия, но трябваше волево да спира напиращите сълзи.
— Никак. Или сме много внимателни, или свършваме като рулосите на площада.
— Площадът… Идос Доми! — Раоден се надигна и тръгна по уличката. Откри просяка в началото й, на същото място. Беше още жив… в известен смисъл.
Очите на момчето се взираха нагоре, а зениците му трепереха. Устните му мърдаха, но не излизаше звук. Вратът му бе напълно премазан и имаше дупка, през която се виждаха гръбнакът и гръклянът. Момчето се опитваше да диша неуспешно.
Внезапно Раоден реши, че палецът му не е толкова зле.
— Идос Доми! — Стомахът му се надигна и той извърна глава. Подпря се на стената на сградата, опитвайки да сдържи напъните и да не увеличи мръсотията на улицата.
— Този си е отишъл — каза равнодушно Галадон, след като приклекна до просяка.
— Колко? — Раоден млъкна, защото отново му се повдигна. Той се пльосна звучно в мръсотията, пое си дълбоко дъх няколко пъти и продължи: — Колко време ще живее така?
— Явно още не разбираш, суле — отвърна Галадон с тъжен глас. — Той не е жив. Нито пък ние. Затова сме тук, коло? Момчето ще остане така завинаги. Нали това значи „завинаги прокълнат“.
— Нищо ли не можем да направим?
Галадон сви рамене.
— Можем да пробваме да го изгорим, при положение че успеем да запалим огън. Телата на елантрисците горят по-добре от труповете на нормалните хора и някои смятат, че това е по-подходяща смърт за нас.
— И… — Раоден все още не можеше да се насили да погледне към момчето. — Ако го направим, какво ще стане с него… с душата му?
— Той няма душа — отвърна Галадон. — Поне така казват свещениците. Корати, дерети, джескер, всички религии са съгласни. Ние сме прокълнати.
— Това не отговаря на въпроса ми. Дали болката му ще изчезне, ако го изгорим?
Галадон се загледа в момчето. Накрая само сви рамене.
— Според някои, ако ни изгориш, отрежеш ни главите или унищожиш някак напълно телата, спираме да съществуваме. Според други болката ще продължи. Ще се носим безумно наоколо и ще изпитваме само агония. И двете възможности не ми харесват, затова гледам да се пазя цял, коло?
— Да — прошепна Раоден. — Коло. — Той се обърна, събирайки кураж да погледне към раненото момче. Голямата рана зееше срещу него. От нея бавно капеше кръв, сякаш течността стоеше във вените като застояла вода в локва.
Раоден изтръпна и докосна гърдите си.
— Нямам сърцебиене — осъзна той за пръв път.
Галадон го изгледа сякаш изказването бе напълно идиотско.
— Суле, ти си мъртъв, коло?
В крайна сметка не изгориха момчето. Не само че им липсваха средства да запалят огън, но и Галадон бе против.
— Не можем да вземем подобно решение. Ами ако наистина няма душа? Ако спре да съществува, като изгорим тялото му? За мнозина съществуването в агония е по-добро от несъществуването.
Затова зарязаха тялото на мястото му. Галадон, без да се замисли, а Раоден, защото не можеше да се сети за нищо друго. Но усещаше болката от вината по-силно, отколкото натъртения палец.
Галадон очевидно не се интересуваше дали Раоден го следва, върви в друга посока, или зяпа особено интересните мръсни петна по стената. Едрият тъмнокож мъж се върна по същия път, като заобикаляше лежащите в канавката тела, обърнал гръб на Раоден с пълно безразличие.
Принцът опита да събере мислите си, докато гледаше дуладелеца. Беше подготвен за живот в политиката и за вземането на бързи решения. Беше време за едно от тях. Реши да се довери на Галадон.