— Тихо — нареди принцът и надникна иззад ъгъла към двора. Бандите бяха чули за привличането на Мареше и смятаха, че той опитва да събере собствена група. Предишния ден, когато Раоден и Галадон се появиха да изчакат някой новодошъл, завариха голяма група от хората на Аанден да ги причаква. Срещата не беше приятна. За щастие двамата се измъкнаха без счупвания и натъртени пръсти, но този път Раоден възнамеряваше да бъде по-внимателен.
— Ами ако пак ни причакват? — попита Галадон.
— Сигурно е така — отвърна Раоден. — Затова говори по-тихо. Хайде.
Раоден се плъзна край ъгъла и влезе в алеята. Пръстът го болеше, а също и ожулените длани и една нова синина на ръката. В добавка гладът дебнеше като демон отвътре.
Галадон въздъхна.
— Не ми е писнало от смъртта, че да я оставям за сметка на съществуване в постоянна агония. Коло?
Раоден се обърна и го погледна с разбиране.
— Галадон, някой ден ще се отървеш от вродения си песимизъм и Елантрис ще рухне от изненада.
— Песимизъм? — засегна се Галадон, докато принцът продължаваше да се промъква напред. — Аз? Песимист? Дуладелците са най-лъчезарните и лекомислени хора в Опелон! Всеки ден… Суле? Не смей да ме загърбваш, докато ти обяснявам!
Раоден не му обърна внимание. Опитваше се да не обръща внимание и на болките, без значение колко неприятни бяха. Новите му кожени обувки помагаха значително. Въпреки съмненията на дуладелеца Мареше бе сътворил продукт, който да отговаря на занаятчийската му гордост. Обувките бяха със здрава подметка, а кожата от подвързиите на книгите на Галадон ги правеше меки и удобни отвътре.
Раоден огледа двора, надникна внимателно иззад ъгъла. Хората на Шаор не се виждаха, но вероятно се спотайваха наблизо. Портите на града се отвориха и принцът подскочи. И днес щеше да има новодошъл. Само че този път, за негова изненада, градската стража избута не една, а три загърнати в бяло фигури.
— Трима? — възкликна Раоден.
— Шаод е непредвидим, суле — подхвърли Галадон, допълзявайки зад него.
— Това променя всичко — отвърна раздразнено Раоден.
— Добре. Да ги оставим на другите. Коло?
— Какво? Да пропуснем такава хубава възможност? Галадон, направо ме разочароваш.
Дуладелецът измърмори нещо неразбираемо и Раоден го потупа успокоително по рамото.
— Не се бой, имам план.
— Вече?
— Трябва да действаме бързо. Всеки миг някой от тримата ще направи крачка и възможността ще изчезне.
— Долокен — промърмори Галадон. — Какво ще правиш?
— Нищо. За сметка на това ти ще се разходиш по площада.
— Какво? — възкликна Галадон. — Суле, пак си каяна. Ако изляза на площада, бандитите ще ме видят!
— Именно. — Раоден се усмихна. — Постарай се да тичаш много бързо, приятелю. Не искаме да те хванат.
— Говориш сериозно — каза Галадон с нарастващо подозрение.
— За жалост. Тръгвай. Поведи ги наляво, а аз ще свърша останалото. Ще се срещнем там, където оставихме Мареше.
Галадон изсумтя, че това не си струва всичкото сушено месо на света, но се остави Раоден да го избута на площада. След миг откъм къщата, където се спотайваха хората на Шаор, се разнесе ръмжене. Диваците изскочиха, напълно забравили за новодошлите, заслепени от омразата към мъжа, който им се бе подиграл преди няколко дни.
Галадон хвърли последен гневен поглед към Раоден и хукна по една улица, повеждайки бандитите след себе си. Раоден изчака за миг, след което хукна към центъра на площада, правейки се на по-задъхан, отколкото беше в действителност.
— Накъде побягна? — подвикна той на обърканите новаци.
— Кой? — попита един от тях.
— Едрият дуладелец! Бързо, човече! Накъде отиде? У него е лекарството.
— Лекарство ли? — възкликна изненадано мъжът.
— Аха. Рядко е, но сигурно има достатъчно за всички ни, ако ми кажеш накъде отиде. Не искате ли да се махнете оттук?
Новодошлият вдигна трепереща ръка и посочи накъде бе изчезнал Галадон.
— Хайде! — подкани ги Раоден. — Ако не побързаме, ще ни се изплъзне! — След това хукна.
Тримата останаха объркани за момент, след което го последваха. Така първите им стъпки бяха на север, което ги правеше собственост на бандата на Шаор. Другите групи само ги изгледаха ядосано, докато се отдалечаваха.
— Какво умееш? — попита Раоден.
Жената сви рамене.
— Казвам се Мааре, милорд. Аз съм проста домакиня. Нямам специални умения.
Раоден изсумтя.
— Ако си като останалите домакини, сигурно имаш повече умения от всички нас. Можеш ли да тъчеш?
— Разбира се, милорд.
Раоден кимна замислено.
— А ти? — обърна се той към единия мъж.