— Аз съм Райл, работник съм, милорд. Бях строител в плантацията на господаря.
— Мъкнал си тухли?
— В началото, милорд. — Мъжът имаше широки ръце и простовато лице, но погледът му беше остър и интелигентен. — С години се учих от майстора. Надявах се, че господарят ще ми разреши да му стана чирак.
— Доста си възрастен за чиракуване — отбеляза Раоден.
— Знам, милорд, но се надявах. Вече малцина селяни имат надежди, дори толкова простички.
Раоден кимна отново. Мъжът не говореше като селянин, но в Арелон бе така. Преди десет години в страната имаше множество възможности и населението бе поне относително грамотно. Много от благородниците в двора на баща му се оплакваха, че грамотните селяни не стават за работа, забравяйки умишлено, че допреди десет години и те са били част от тази класа.
— Добре, ами ти? — обърна се Раоден към последния.
Мъжът беше мускулест и носът му изглеждаше да е чупен поне десетина пъти. Той погледна принца колебливо.
— Преди да отговоря, искам да знам защо да го правя.
— Защото ти спасих живота.
— Не разбирам. Какво стана с другия човек?
— Ще се появи след малко.
— Но…
— Ние не го преследвахме в действителност. Просто опитвахме да ви измъкнем от опасността. Мареше, обясни им, моля те.
Занаятчията се притече на помощ. Той започна да разказва за пристигането си преди два дни, като използваше изразителни жестове. Изкара, че е бил в смъртна опасност, преди Раоден да се появи и да го спаси. Принцът се усмихна. Мареше имаше мелодраматична душа. Гласът му се издигаше и снижаваше като добре композирана симфония. Като го слушаше, дори Раоден започна да вярва, че е извършил нещо невероятно благородно.
Мареше свърши с изявлението, че Раоден е надежден, и ги окуражи да му се доверят. В крайна сметка дори навъсеният мъж започна да го гледа с уважение.
— Казвам се Сейолин, лорд Дух — представи се той. — Бях войник в личния легион на граф Еондел.
— Познавам Еондел — кимна Раоден. — Добър човек. Беше войник, преди да получи титла. Сигурно си добре обучен.
— Ние сме най-добрите войници в страната, милорд — отвърна гордо Сейолин.
Раоден се усмихна.
— Не е трудно да си от най-добрите в нашата бедна родина. Но бих изправил легиона на Еондел срещу която и да е войска. Знам, че хората му са честни, дисциплинирани и обучени. Такъв е и командирът им. Титлата на Еондел е едно от малкото интелигентни неща, които Ядон стори.
— Доколкото разбрах, милорд, кралят не е имал избор. — Сейолин се усмихна и се видя, че в устата му липсват няколко зъба. — Еондел събра сериозно състояние, като даваше под наем войската си на короната.
— Вярно е — засмя се Раоден. — Е, Сейолин, радвам се, че си с нас. Професионален войник с твоите умения ще ни накара да се почувстваме в по-голяма безопасност.
— Както заповядате, милорд. — Сейолин стана сериозен. — Обричам ви меча си. Не разбирам от религия, знам само простите молитви и не проумявам какво става тук, но всеки, който говори добро за лорд Еондел, за мен е добър човек.
Раоден потупа ветерана по рамото, без да обръща внимание, че човекът не разполага с меч, който да обрече.
— Оценявам и приемам закрилата ти, приятелю. Но те предупреждавам, че това е тежка задача. Все по-бързо си създавам врагове и ще ни трябва голяма бдителност, за да не бъдем изненадани от атака.
— Разбирам, милорд — каза почтително Сейолин. — Кълна се в Доми, няма да ви подведа.
— Ами ние, милорд? — попита строителят Райл.
— Имам сериозни планове и за вас. Погледни нагоре и кажи какво виждаш?
Райл вдигна очи към небето.
— Нищо, милорд. Трябва ли да виждам нещо?
Раоден се засмя.
— Не, Райл. Това е проблемът. Покривът на тази сграда е рухнал от години. Въпреки това тя е една от най-големите и най-слабо засегнатите сгради, които намерих. Имаш ли някакъв опит в правенето на покриви?
Райл се усмихна.
— Определено, милорд. Имате ли материали?
— В това е сложността, Райл. Дървесината в Елантрис е или натрошена, или изгнила.
— Наистина е проблем — призна строителят. — Може би, ако изсушим дървото и го смесим с глина…
— Няма да е лесна работа — каза Раоден.
— Ще се постараем, милорд — увери го Мааре.
— Добре — кимна одобрително Раоден. Самочувствието му и тяхната несигурност ги караше да го слушат. Все още не беше лоялност. Но може би с времето щеше да спечели доверието им. — Мареше — продължи той, — моля те, обясни на новите ни приятели какво значи да си елантрисец. Не искам Райл да падне от покрива, преди да разбере, че счупването на врата няма да го отърве от болката.
— Добре, милорд. — Мареше гледаше храната на новодошлите, която бе подредена в една относително по-чиста част на сградата. Гладът вече почваше да му влияе.