Раоден подбра няколко неща, след което кимна.
— Разделете си останалото и го изяжте. Няма смисъл да го пазим. Гладът ще се появи незабавно, затова по-добре го задоволете, преди да се настървите.
Четиримата кимнаха и Мареше започна да им обяснява ограниченията на живота в Елантрис, докато разпределяше храната. Раоден го изгледа за миг, след което се обърна да помисли.
— Суле, моята хама щеше да е доволна. Все се оплакваше, че не се движа достатъчно.
Раоден вдигна поглед и видя влизащия Галадон.
— Добре дошъл, приятелю — усмихна се принцът. — Тъкмо почвах да се тревожа.
Галадон изсумтя.
— Не се тревожеше, като ме избута на площада. Виждал съм червеи на куката, с които се отнасят по-добре. Коло?
— Но ти си толкова фантастична примамка. Пък и се получи. Прибрахме новите и ти се върна без никакви синини.
— Което сигурно никак не се харесва на псетата на Шаор.
— Как успя да се измъкнеш? — попита Раоден и му подаде парчето хляб, което бе заделил за него. Галадон го изгледа, разчупи го на две и му върна едната половина, но принцът махна с ръка.
Дуладелецът сви рамене, сякаш му казваше, че може да си гладува, щом желае, и почна да ръфа хляба.
— Изтичах в една сграда с рухнали стълби и се измъкнах през задната врата — обясни той с пълна уста. — Хвърлих няколко камъка на покрива, щом хората на Шаор влязоха. Решиха, че съм приложил онзиденшния номер. Сигурно още ме чакат отдолу.
— Хитро.
— Някой не ми остави друг избор.
Галадон продължи да яде мълчаливо, докато слушаше другите, които обсъждаха „важните си задачи“.
— Кога ще им кажеш? — попита тихо той.
— Кое?
— На новите, суле. Караш ги да мислят, че са жизнено важни, както постъпи с Мареше. Обувките са хубаво нещо, но не и въпрос на живот и смърт.
Раоден сви рамене.
— Хората работят по-добре, когато мислят, че са важни.
Галадон замълча за миг, сетне продължи:
— Те са прави.
— Кои?
— Другите разбойници. Събираш си собствена банда.
Раоден поклати глава.
— Галадон, това е само малка част от нещата. Никой не прави нищо в Елантрис. Хората се боричкат за храна и се самосъжаляват. Градът има нужда от насока.
— Ние сме мъртви, суле. Каква насока да имаме, освен да страдаме.
— Ето това е проблемът. Всички са убедени, че животът им е свършил, защото сърцата им не бият.
— Ами обикновено това е знакът, суле — отвърна сухо Галадон.
— Не и в нашия случай, приятелю. Трябва да се убедим, че можем да продължим. Не шаод ни причинява всичката болка. Виждал съм хора отвън, които са загубили надежда и душите им са също толкова смачкани, колкото и на нещастниците на площада. Ако възстановим поне частичка надежда, то животът им ще се подобри значително. — Той подчерта „животът“, като гледаше Галадон право в очите.
— Останалите банди няма да стоят и да зяпат как отмъкваш даровете, суле. Ще им писне от нас доста скоро.
— В такъв случай трябва да се подготвим. — Раоден кимна към голямата сграда. — Това е добра база, не мислиш ли? Има голямо помещение в средата и стаички отзад.
Галадон погледна намръщено нагоре.
— Можеше да избереш сграда с покрив.
— Знам — отвърна Раоден. — Но тази подхожда на целите ми. Чудя се каква ли е била.
— Църква. Коратска.
— Откъде знаеш? — изненада се Раоден.
— На такава прилича, суле.
— Защо ще има коратска църква в Елантрис? — опъна се принцът. — Елантрисците си бяха божества.
— Но лекомислени божества. В Елантрис имаше огромен храм на Корат, най-красивият по рода си. Построен е в знак на дружба с народа на Теод.
— Странно. — Раоден поклати глава. — Богове от една религия да построят светилище на Доми.
— Нали ти казах. Елантрисците бяха небрежни богове. Не се интересуваха дали ги почитат. Бяха уверени в своята божественост. Поне до реод. Коло?
— Явно знаеш много, Галадон — отбеляза принцът.
— Това пък откога е грях? — изпухтя дуладелецът. — Живял си цял живот в Кае, суле. Вместо да ме питаш откъде знам, почуди се защо ти си толкова неук.
— Прав си. — Раоден погледна настрани. Мареше беше дълбоко затънал в обяснения за опасностите на живота в Елантрис. — Като гледам, няма да свърши скоро. Ела, има нещо, което искам да проверя.
— Ще се тича ли? — попита Галадон с кисел глас.
— Само ако ни забележат.
Раоден разпозна Аанден. Не беше лесно, защото шаод го бе променил, но принцът помнеше лица. Така нареченият барон беше нисък мъж с едро шкембе и видимо изкуствени увиснали мустаци. Аанден не изглеждаше като благородник, но същото се отнасяше и за повечето познати на принца аристократи.