Всъщност Аанден не беше барон. Мъжът, който седеше на златен трон и властваше над двор от болнави елантрисци, се казваше Таан. Беше един от най-добрите скулптори на Кае, преди шаод да го повали, но не беше от благородно потекло. Разбира се, и бащата на Раоден беше прост търговец, преди съдбата да го направи крал. Явно Таан се бе възползвал от подобна възможност в Елантрис.
Годините не бяха особено милостиви към него. Мъжът дърдореше неразбираемо на останалите клетници в двора си.
— Луд ли е? — попита Раоден, клекнал до прозореца, през който шпионираха.
— Всеки се справя със смъртта по собствен начин, суле — прошепна Галадон. — Според слуховете лудостта му е съзнателно решение. След като влязъл в Елантрис, се огледал и решил, че не може да се справи с това, ако е нормален. Обявил се за барон Аанден и започнал да раздава заповеди.
— И хората го следват?
— Някои — отвърна Галадон и сви рамене. — Може да е луд, но такъв е и останалият свят. Поне в очите на хората, хвърлени тук. Коло? Аанден има власт. А и кой знае, може наистина да е бил барон.
— Не е. Беше скулптор.
— Познаваш ли го?
— Виждал съм го веднъж — потвърди Раоден и погледна подозрително към Галадон. — Откъде си чул слуховете за него?
— Не може ли да се отдалечим, суле? — попита дуладелецът. — Не ми се ще да участвам в някой от фалшивите му процеси и екзекуции.
— Фалшиви ли?
— Всичко е фалшиво, освен брадвата.
— Аха. Добра идея. Е, видях достатъчно.
Двамата мъже се отдалечиха и щом се озоваха достатъчно далеч от университета, Галадон отговори на въпроса му.
— Говоря с хората, суле. Така събирам информация. Много от хората са хоеди, но има и достатъчно адекватни, за да се говори с тях. Точно голямата ми уста ме вкара в беля с теб. Ако си бях мълчал, щях да си седя и сега необезпокояван на стълбите, а не да шпионирам един от най-опасните хора в града.
— Може би — съгласи се Раоден. — Но нямаше да се забавляваш толкова. Щеше да си скован от скука.
— Благодаря, че ме освободи, суле.
— На твоите услуги.
Принцът се замисли за план, ако Аанден реши да го потърси. Вече беше свикнал с ходенето по неравните слузести улици. Натъртеният пръст го бе мотивирал да го стори. Освен това започваше да приема мръсните стени и мизерията за нормални и това го притесняваше повече, отколкото мръсотията в началото.
— Суле — обади се Галадон. — Защо искаше да видиш Аанден? Нямаше как да знаеш, че ще го познаеш.
Принцът поклати глава.
— Ако Аанден беше барон в действителност, щях да го позная незабавно.
— Сигурен ли си?
Раоден кимна разсеяно.
Галадон помълча малко, докато изминаха още няколко пресечки, и заговори с внезапно разбиране.
— Суле, не съм много добър с тези аони, които цениш толкова много, но ако не се лъжа, аонът за „дух“ е Рао, нали?
— Да — отвърна колебливо Раоден.
— И кралят на Арелон имаше син на име Раоден?
— Така е.
— А ти, суле, твърдиш, че познаваш всички барони в Арелон. Очевидно имаш добро образование и си свикнал да даваш заповеди.
— Може да се каже — призна Раоден.
— И отгоре на всичко се нарече Дух. Много подозрително. Коло?
Раоден въздъхна.
— Трябваше да си избера друго име, нали?
— Долокен, момче! Излиза, че ти си престолонаследникът на Арелон?
— Бях престолонаследник, Галадон — поправи го Раоден. — Загубих титлата, когато умрях.
— Нищо чудно, че си такъв досадник. Цял живот се мъча да избегна кралските особи, а накрая се озовах до теб. Горящ Долокен!
— Стига де. Не съм истинска кралска особа. Няма и едно поколение.
— Това е достатъчно — изтъкна унило Галадон.
— Ако ще те утеши малко, баща ми не смяташе, че мога да управлявам. Опитваше всячески да ме държи далече от трона.
Галадон изсумтя.
— Страх ме е да си помисля кого ли Ядон смята годен да управлява. Баща ти е идиот, без да се обиждаш.
— Не се обиждам — сви рамене Раоден. — Надявам се, че ще запазиш самоличността ми в тайна.
Галадон въздъхна.
— Както желаеш.
— Добре. За да направя нещо добро за Елантрис, трябва да събера последователи, но искам да ме следват, защото харесват какво правя, а не от криворазбран патриотизъм.
Галадон кимна.
— Можеше да ми кажеш, суле.
— Сам спомена, че не трябва да говорим за миналото си.
— Вярно.
Раоден помълча известно време.
— Знаеш какво означава това.
Галадон го изгледа подозрително.
— Какво?
— Сега, след като научи кой съм аз, трябва да ми кажеш кой си бил ти. Така е справедливо.
Галадон не отговори веднага. Почти стигнаха до църквата, преди да отвори уста. Раоден забави крачка, за да даде време на приятеля си да говори, преди да пристигнат при другите. Нямаше защо да се тревожи обаче. Изявлението на Галадон беше кратко и отсечено.