— Едан — каза Кайн и сви устни. — Барон на южната плантация Тай. Никога не съм го харесвал, но вероятно е един от най-силните ни поддръжници.
— Защо е толкова нервен?
— Системата на Ядон разчита на алчността. Колкото по-добре финансово е един благородник, толкова по-висока титла ще получи. Затова дребните аристократи се боричкат като деца и изстискват поданиците си, за да увеличат владенията си. Системата също така окуражава и финансовите машинации. Едан никога не е бил особено богат. Владенията му граничат с Бездната, а земята там не е много плодородна. Той направи някои рисковани инвестиции, за да увеличи богатството си, но ги загуби. Сега няма достатъчно средства да си покрие благородническата титла.
— Значи може да я загуби?
— Не „може“, направо ще я загуби при следващото събиране на данъци, когато Ядон разбере колко е обеднял. Едан има три месеца да открие златна мина в задния си двор или да събори кралската система за прехвърляне на титли.
Кайн почеса лицето си, сякаш търсеше мустаци, които да подръпне замислено. Сарене се усмихна. Бяха минали десет години откакто нямаше брада, но старите навици се изкореняваха трудно.
— Едан е отчаян — продължи Кайн. — Отчаяните хора са склонни на безразсъдни постъпки. Не му вярвам, но от всички в стаята той се моли най-горещо да успеем.
— И какво значи това? Какво по-точно се опитват да постигнат тези мъже?
Кайн сви рамене.
— Биха направили всичко, за да се отърват от тази глупава система, която ги принуждава да доказват богатството си. Благородниците са си благородници, Ене, те се притесняват за мястото си в обществото.
Разговорът им беше прекъснат от глас в трапезарията.
— Кайн — провикна се херцог Роял, — за толкова време можехме сами да си отгледаме прасета и да ги заколим.
— Хубавите ястия стават бавно, Роял — подаде глава от кухнята Кайн. — Ако мислиш, че ще се справиш по-добре, заповядай.
Херцогът го увери, че не е необходимо. За щастие нямаше нужда от повече чакане. Кайн обяви, че прасето е готово, и нареди на Лукел да разреже месото. Сервираха и останалите ястия. Истински пир, който щеше да задоволи дори Кайсе, ако баща й не я беше пратил заедно с другите деца в къщата на леля им тази вечер.
— Още ли държиш да се присъединиш към нас? — попита Кайн, когато влезе в кухнята за последното блюдо.
— Да — отвърна твърдо Сарене.
— Тук не е Теод — предупреди я Кайн. — Тукашните мъже са… по-традиционни. Смятат, че не е редно жена да се замесва в политиката.
— И това го казва мъж, който готви в къщата? — подразни го Сарене.
Чичо й се усмихна.
— Имаш право — отвърна с хриптящия си глас. Някой ден трябваше да разбере какво се е случило с гърлото му.
— Мога да се оправя, чичо. Роял не е единственият, който харесва предизвикателствата.
— Добре. — Кайн взе димящото плато с боб. — Да влизаме. — Поведе я към трапезарията, остави платото на масата и махна с ръка. — Господа, сигурен съм, че познавате моята племенница Сарене, нашата принцеса.
Сарене направи реверанс на херцог Роял и кимна на останалите, преди да заеме мястото си.
— Чудех се за кого е допълнителният стол — промърмори старият Роял. — Племенница, а, Кайн? Значи имаш връзки с теодския трон?
— Стига де! — намеси се весело дебелият Ейхан. — Не се прави, че не знаеш. Нали Кайн е брат на стария Евънтео? Шпионите ми го откриха преди години.
— Просто съм учтив, Ейхан — отвърна херцогът. — Признак на лоши маниери е да развалиш изненадата на някого само защото имаш добри шпиони.
— Е, също така е неучтиво да водиш външни хора на подобна среща — отбеляза Ейхан. Гласът му беше все така весел, но очите гледаха сериозно.
Всички се обърнаха към Кайн, но вместо него отговори Сарене.
— Човек би предположил, че след като сте намалели толкова, милорди, ще оцените всяка допълнителна подкрепа, без значение колко е непозната или женствена.
Мъжете се смълчаха и десет чифта очи се впериха в нея през дима от блюдата на Кайн. Сарене усети, че се напряга заради неодобрителните им погледи. Всички съзаклятници знаеха, че всяка грешка може да доведе до бързо унищожаване на семействата им. Човек не се замесваше леко в измяна в страна, където спомените за последния бунт бяха пресни.
Накрая херцог Роял се засмя и смехът му разтърси крехкото тяло.
— Знаех си! — обяви той. — Скъпа, никой не може да е толкова глупав, колкото се прави. Дори кралицата не е толкова празноглава.
Сарене прикри нервността си с усмивка.