В дуладелеца имаше нещо, което го правеше симпатичен въпреки слоя песимизъм, дебел почти колкото мръсотията по земята. Не беше само мъдростта и спокойното му държане. Раоден бе зърнал очите му, когато видя страдащото момче. Галадон твърдеше, че приема неизбежното, но очевидно тъжеше заради това.
Дуладелецът се върна на предишното си място на стъпалата и приседна. Раоден си пое дъх решително и застана пред него с очакване.
Галадон вдигна поглед.
— Какво?
— Имам нужда от помощта ти, Галадон — каза Раоден и клекна пред стъпалата.
Галадон изсумтя.
— Това е Елантрис, суле. Няма такова нещо като помощ. Тук ще намериш само болка, лудост и много мизерия.
— Казваш го така, сякаш си вярваш.
— Търсиш на грешното място, суле.
— Ти си единственият човек в съзнание, който не се опита да ме нападне. Действията ти говорят по-убедително от думите.
— Може би не съм те наранил, защото знам, че нямаш нищо ценно.
— Не ти вярвам.
Галадон сви рамене сякаш искаше да каже „не ме интересува на какво вярваш“. Подпря се на стената и затвори очи.
— Гладен ли си, Галадон? — попита тихо Раоден.
Очите на мъжа се отвориха рязко.
— Чудех се кога крал Ядон храни елантрисците — усмихна се Раоден. — Не съм чувал да се пращат припаси в града, но си мислех, че се прави. Все пак, нали жителите оставаха живи. Не разбирах. Щом жителите на този град съществуват без сърцебиене, значи може да се оправят и без храна. Разбира се, това не означава, че гладът изчезва. Тази сутрин бях зверски гладен и още съм. Ако съдя по очите на мъжете, които ме нападнаха, положението става още по-лошо.
Раоден бръкна под погребалната си роба, извади нещо и го показа на Галадон. Парче сушено месо. Дуладелецът се опули и лицето му придоби заинтересуван вид. В очите му се появи частичка от същия дивашки пламък. По-контролиран, но все пак го имаше. Раоден осъзна за пръв път колко много залага, като разчита на първото си впечатление от дуладелеца.
— Откъде го намери? — попита бавно Галадон.
— Падна от кошницата, докато свещениците ме водеха насам, затова си го прибрах. Искаш ли го?
Галадон не отговори веднага.
— Защо си мислиш, че няма да те нападна и да ти го взема? — Думите не бяха хипотетични. Част от Галадон наистина обмисляше подобно действие. Но все още не бе ясно колко голяма част.
— Ти ме нарече суле, Галадон. Нима ще убиеш човек, когото наричаш приятел?
Дуладелецът беше запленен от малкото парче месо. Явно не усещаше, че от ъгълчето на устата му се стича малка капка слюнка. Той погледна към Раоден, който ставаше все по-неспокоен. Очите им се срещнаха, погледът на Галадон проблесна и напрежението изчезна. Дуладелецът се засмя високо.
— Нима говориш нашия език, суле?
— Само няколко думи — отвърна скромно Раоден.
— Образован човек? Добър ден за Елантрис! Добре, коварен руло, какво искаш?
— Трийсет дни. Да ме разведеш наоколо за трийсет дни и да ми предадеш познанията си.
— Трийсет дни ли? Суле, ти си каяна.
— Доколкото разбирам — Раоден понечи да си прибере месото, — единствената храна тук пристига с новодошлите. Хората сигурно се настървяват доста, при толкова гладни уста и толкова оскъдни ресурси. Човек би предположил, че гладът е влудяващ.
— Двайсет дни — отвърна Галадон и в гласа му се прокрадна частица от предишното напрежение.
— Трийсет, Галадон. Ако ти не искаш да ми помогнеш, ще намеря някой друг.
Галадон изскърца със зъби.
— Руло — промърмори той и протегна ръка. — Трийсет дни. За твое щастие нямам сериозни планове за следващия месец.
Раоден се засмя и му подхвърли месото.
Галадон го хвана във въздуха. Понечи инстинктивно да го натика в устата си, но спря и внимателно го прибра в джоба.
— Е, как да те наричам?
Раоден се спря. Може би беше по-добре да не разкрива, че е кралска особа.
— Суле е добре.
Галадон се засмя.
— От потайните си. Ясно. Е, да вървим. Време е за парадната обиколка.
Щом слезе от кораба, Сарене откри, че вече е вдовица. Новината беше шокираща, но не толкова опустошителна, колкото можеше да се очаква. Все пак никога не беше виждала съпруга си. Всъщност, когато напусна дома си, двамата с Раоден бяха само сгодени. Предполагаше, че кралство Арелон ще изчака със сватбата, поне докато не пристигне. В нейната родина бе прието и двамата партньори да присъстват на церемонията.
— Никога не съм одобрявал тази клауза в брачното споразумение, милейди — каза спътникът на Сарене, светещо кълбо с размерите на диня, което се носеше около нея.
Тя тропна раздразнено с крак, докато гледаше как носачите товарят багажа й на каретата. Брачното споразумение беше чудовищен документ от петдесет страници и според една от клаузите му годежът беше правно обвързващ, ако някой от двамата починеше преди сватбената церемония.