Говореше почти несъзнателно, повишавайки и понижавайки тон на нужните места в древното изкуство, което смесваше молитвите с театъра.
Когато ги подканяше, те отговаряха с радостни овации. Когато заклеймяваше, се споглеждаха засрамено. Когато повишаваше глас, грабваше вниманието им, а когато го сваляше почти до шепот, ги запленяваше още повече. Сякаш контролираше вълните на океана. Емоциите на тълпата прииждаха като покрит с пяна прилив.
Той завърши с пламенно подканяне да служат на империята на Джадет, да се закълнат като одиви или крондети на някой от жреците и да станат част от веригата, която ги свързва с Бог. Обикновените хора служеха на артети и дорвени, те от своя страна на градори, градорите на рагнати, рагнатите на гьорни, гьорните на вирн, а вирн служеше на Джадет. Само грагдетите, главите на манастири, не влизаха в тази верига, но системата беше стриктно организирана.
Всеки знаеше на кого точно трябва да служи и така тълпата не се притесняваше за повелите на Джадет, които често бяха над нейното разбиране. Те просто трябваше да служат максимално съвестно на своя артет и Джадет щеше да е доволен.
Хратен слезе от подиума удовлетворен. Проповядваше едва от няколко дни, а храмът беше препълнен и хората стояха прави отзад, защото скамейките бяха заети. Само неколцина от дошлите възнамеряваха да сменят вярата си. Повечето идваха, защото Хратен бе модна новост. Но те щяха да се върнат. Колкото и да се убеждават, че са само любопитни и интересът им няма нищо общо с религията, щяха да се върнат.
Шу-Дерет щеше да набере сила в Кае и хората от първите срещи щяха да станат по-важни. Те щяха да се хвалят на съседите си, че първи са открили религията и са продължили да присъстват на сбирките. Гордостта и впечатляващите церемонии на Хратен щяха да смачкат колебанията и скоро хората щяха да се закълнат на някой от артетите.
Налагаше се да избере нов главен артет. Беше отложил решението за известно време, за да види как се справят останалите жреци. Но времето му намаляваше. Скоро местното паство щеше да е твърде голямо, за да може да го наглежда лично, като се имаше предвид колко планиране и проповядване го очакваше.
Хората в дъното започнаха да напускат храма. Внезапен глас зад него ги спря. Хратен погледна изненадано към подиума. Срещата трябваше да приключи след неговата проповед, но някой мислеше различно.
Дилаф бе решил да говори.
Дребният арелонец закрещя с пламенна енергия. Тълпата се смълча за секунди и хората се върнаха по местата си. Бяха виждали Дилаф с него и вероятно неколцина знаеха, че е артет, но досега не бе говорил публично. Нямаше как да го пренебрегнат.
Той не спазваше нито едно от правилата на ораторството. Не варираше тоновете на гласа си и не гледаше публиката в очите. Не стоеше спокойно на подиума, за да държи слушателите под контрол, а подскачаше и ръкомахаше диво. Лицето му лъщеше от пот, а очите бяха трескави и изцъклени.
Ала хората го слушаха.
Слушаха го по-внимателно, отколкото Хратен. Следваха подскоците му, запленени от необичайните методи.
Речта на Дилаф съдържаше една тема: омраза към Елантрис. Хратен долови как в тълпата се разгаря фанатизъм. Страстта на Дилаф действаше като катализатор. Като мухъл, който се разпростира бързо, щом намери влага. Скоро цялата публика споделяше омразата му и крещеше при всяко заклеймяване.
Хратен гледаше загрижено и с известна завист. За разлика от него Дилаф не беше обучен в най-добрите школи на Изтока. Но дребният жрец притежаваше нещо, което липсваше на Хратен. Страст.
Хратен беше разсъдлив мъж. Организиран, внимателен и загрижен за подробностите. И точно това в Шу-Дерет — организираното управление и логичната философия — го беше привлякло към жречеството. Той не се съмняваше в църквата. Нямаше как нещо толкова добре организирано да не е право.
Въпреки лоялността си обаче Хратен никога не бе изпитвал това, което изразяваше Дилаф. Не изпитваше толкова силна омраза, че чак да плаче, нито толкова силна любов, че да рискува всичко в нейно име. Винаги вярваше, че е съвършеният последовател на Джадет; че Бог има нужда от спокойствие, а не от неудържим плам. Но този път се чудеше дали наистина е така.
Дилаф имаше повече власт над публиката отколкото бе придобивал Хратен някога. Омразата му към Елантрис не беше логична, а дива и ирационална, но хората не се интересуваха.
Хратен можеше да им обяснява с години за благата на Шу-Дерет, без да предизвика подобна реакция. Опита да се успокои, че силата в думите на Дилаф няма да трае, че ще потъне в рутината на всекидневието. Но дълбоко в себе си просто изпитваше завист. Какво не беше наред, че за трийсет години служба на Джадет не бе почувствал нито веднъж емоциите, които Дилаф изпитваше през цялото време? Накрая артетът замлъкна. Аудиторията остана притихнала за дълго след речта му. След това всички заговориха развълнувано и започнаха да напускат храма. Дилаф се смъкна със залитане от подиума и приседна на една от челните скамейки.