— Добра работа — чу се глас до Хратен. Херцог Телрий бе наблюдавал службата от лична ложа, отстрани на храма. — Добър ход, да накараш дребния жрец да говори след теб, Хратен. Малко се притесних, защото на хората им доскуча. Младежът обаче им привлече вниманието.
Хратен скри раздразнението си, че Телрий използва името, а не титлата му. Щеше да поправи това неуважение по-късно. Също така реши да не коментира въпросното доскучаване на публиката по време на речта му.
— Дилаф е необикновен млад мъж — отговори гьорнът. — Всеки спор има две страни, лорд Телрий: логична и страстна. Трябваше да атакуваме и двете страни, за да постигнем успех.
Херцогът кимна.
— Е, милорд, обмислихте ли предложението ми?
Телрий се поколеба за миг, после кимна отново.
— Изкушаващо е, Хратен. Много изкушаващо. Не знам дали някой в Арелон би могъл да откаже. Да не говорим за мен.
— Добре, ще се свържа с Фьорден. До седмица трябва да сме готови с приготовленията.
Телрий кимна. Родилният белег на врата му изглеждаше като синина в сенките на храма. Херцогът махна към многобройната си свита и излезе през страничната врата на храма, изчезвайки в сумрака. Хратен изчака вратата да се затвори и отиде при Дилаф, който продължаваше да лежи на скамейката.
— Това беше неочаквано, артет. Трябваше да ме предупредиш.
— Не беше планирано, милорд — обясни Дилаф. — Внезапно почувствах нуждата да говоря. Беше само във ваша подкрепа, хроден.
— Разбира се — съгласи се неохотно Хратен. Телрий беше прав. Избликът на Дилаф беше полезен. Колкото и да искаше да го сгълчи, не можеше. Щеше да пренебрегне задълженията си към вирн, ако не използваше всички инструменти за покръстването на Арелон, а Дилаф бе доказал, че е ценен инструмент. Щеше да се наложи артетът да говори и на бъдещите служби.
Дилаф отново не му бе оставил избор.
— Е, станалото станало — отвърна Хратен с добре преценено пренебрежение. — И явно им хареса. Може някой път пак да ти позволя. Но трябва да си знаеш мястото, артет. Ти си мой одив, не действаш, преди да ти наредя. Ясно ли е?
— Напълно, милорд Хратен.
Гьорнът затвори тихо вратата на покоите си. Дилаф го нямаше. Хратен никога не би му позволил да види какво щеше да се случи. Поне в това можеше да се почувства по-висш от младия жрец. Дилаф никога нямаше да се издигне до висшите нива и да научи това, което бе достъпно само на гьорните и вирн.
Хратен седна на стола си и се подготви мълчаливо. След половинчасова медитация се почувства достатъчно готов за действие. Пое си внимателно дъх, стана и отиде до големия сандък в ъгъла на стаята. Беше нарочно покрит със сгънати гоблени. Хратен ги премести почтително и бръкна под ризата си за златната верижка. На нея висеше малък ключ. Той отвори сандъка и извади отвътре малка метална кутия.
Кутията беше с размер на четири книги и тежеше доста. Стените бяха от яка стомана, а на капака имаше малък циферблат и няколко дръжки. Механизмът беше изработен от най-добрите фьорденски ключари. Само Хратен и вирнът знаеха комбинацията, която отваряше кутията.
Хратен завъртя циферблата и ръчките в комбинацията, която бе запомнил веднага след издигането си в гьорн. Тя не бе записана никъде. Щеше да е много срамно за религията, ако някой извън най-висшето жречество узнаеше какво има вътре.
Ключалката изщрака и Хратен вдигна капака решително. Вътре имаше малка светеща топка.
— Имате ли нужда от мен, милорд? — попита сеонът с нежен женски глас.
— Тихо! — нареди Хратен. — Знаеш, че не ти е позволено да говориш.
Топката примигна смирено. Хратен не беше отварял кутията от месеци, но сеонът не показваше непокорство. Тези същества, или каквото там бяха, демонстрираха изключително подчинение.
Сеоните бяха най-големият шок, щом го издигнаха до гьорн. Не се изненада толкова, че създанията са истински, макар че мнозина в Изтока ги смятаха за мит. По него време Хратен вече знаеше, че по света има неща, които са необясними за нормалните хора. Спомените му за ранните години в Дакор все още го караха да потръпва от ужас.
Не. Изненадата бе породена от това, че вирнът бе решил да използва езически магии, за да разшири империята на Джадет. Самият вирн му бе обяснил необходимостта от сеоните, но на Хратен му бяха нужни години, за да ги приеме. Все пак логиката го убеди. Както се налагаше да знае езическите езици, за да проповядва, така и вражеските създания можеха да се окажат полезни.