— Напротив, суле, не знаят. Доколкото помня, нито един от тях нямаше представа какво да прави, преди да ги натовариш с покрива.
— Имам предвид, че са компетентни. — Раоден погледна нагоре със задоволство. За шест дена бяха ремонтирали голяма част от покрива. Мареше бе изобретил глиноподобна комбинация от дървесина, почва и вездесъщата слуз. Сместа, заедно с не толкова изгнилите греди и парчета плат, бе достатъчна за ако не добър, то поне сносен покрив.
Раоден се усмихна. Болката и гладът продължаваха да го мъчат, но нещата се развиваха добре и почти можеше да забрави за натъртванията и охлузванията.
През прозореца на дясната страна се виждаше най-новият член на групата му, Лорен. Мъжът работеше в пространството зад църквата, което вероятно беше градина. Той разполагаше с новоизработени кожени ръкавици и събираше камъните и боклуците, за да разчисти почвата отдолу.
— Това пък за какво е? — попита Галадон, проследявайки погледа му.
— Ще видиш — усмихна се загадъчно принцът.
Галадон изпухтя, грабна наръч книги и излезе от църквата. Дуладелецът беше прав в едно, не можеха да разчитат, че ще имат нови попълнения всеки ден, както очакваше първоначално. Преди пристигането на Лорен бяха изминали пет дни, без вратите да трепнат. Раоден имаше голям късмет, че попадна на Мареше и останалите в толкова кратък период.
— Лорд Дух — чу се колеблив глас.
Раоден вдигна поглед и видя непознат мъж на прага. Беше хилав, леко изгърбен и изглеждаше привикнал на покорство. Раоден не можеше да е сигурен за възрастта му. Шаод състаряваше всички. Все пак имаше чувството, че този мъж е наистина възрастен. Ако още имаше коса, щеше да е бяла, а кожата му щеше да е сбръчкана, много преди шаод да го вземе.
— Да? — попита заинтригувано Раоден. — Какво да направя за теб?
— Милорд… — започна мъжът.
— Казвай — подкани го принцът.
— Ами, ваше благородие, чух разни неща и се чудех дали ще позволите да се присъединя към вас.
Раоден се усмихна и се приближи до мъжа.
— Разбира се, че можеш. Какво си чувал?
— Ами… — Възрастният елантрисец потръпна нервно. — Според слуховете тези, които ви следват, не гладуват. Говори се, че имате тайна, която премахва болката. В Елантрис съм почти от година, милорд, и контузиите ми са твърде много. Реших, че мога да си опитам късмета при вас, иначе трябва да си намеря канавка и да се присъединя към хоедите.
Раоден кимна и го потупа по рамото. Продължаваше да чувства натъртения си палец. Беше посвикнал, но болката си оставаше. Заедно с нея вървеше и стърженето в стомаха.
— Радвам се, че дойде. Как се казваш.
— Кахар, милорд.
— Добре, Кахар, с какво се занимаваше преди шаод?
Погледът на човека се замъгли, сякаш се връщаше в много древен спомен.
— Бях чистач, милорд. Мисля, че метях улиците.
— Чудесно! Точно такъв ми трябва. Мареше, отзад ли си?
— Да, милорд — чу се гласът на кльощавия занаятчия.
Главата му се показа след миг.
— Успяхме ли да съберем малко от снощната дъждовна вода?
— Разбира се, милорд — отвърна гордо Мареше.
— Добре, покажи на Кахар къде е.
— Естествено. — Мареше махна на мъжа да го последва.
— Какво да правя с водата, милорд? — попита Кахар.
— Време е да спрем да живеем в мръсотия. Слузта, която покрива Елантрис, може да бъде изчистена. Виждал съм такива места. Не се пресилвай, но почисти сградата. Искам да измиеш и изстържеш всяко петънце.
— Тогава ще ми покажете ли тайната? — попита Кахар с надежда.
— Довери ми се.
Кахар кимна и тръгна след Мареше. Усмивката на Раоден изчезна, щом мъжът се изгуби от погледа му. Най-трудната част от водачеството в Елантрис беше да поддържа оптимизма, за който го закачаше Галадон. Тези хора, дори новодошлите, бяха опасно близо до загубата на надежда. Смятаха, че са прокълнати и че нищо не може да спаси душите им от изгниването, покосило града. Раоден трябваше да преодолее дългогодишните предразсъдъци, заедно с вечно присъстващите болки и глад.
Той не се имаше за крайно весела личност. Но в Елантрис бе открил, че реагира на отчаянието с упорит оптимизъм. Колкото по-лошо ставаше, толкова по-уверен бе, че ще се оправи без оплаквания. Но тази наложена веселост му струваше доста. Усещаше, че останалите, дори Галадон, започват да зависят от него. Единствено той не можеше да покаже болката си. Гладът го прорязваше като ято насекоми, опитващо да си проправи път извън тялото му, а няколкото контузии блъскаха по решителността му с безмилостно упорство.
Не знаеше колко би издържал. Само след седмица и половина в Елантрис бе събрал толкова болка, че му беше трудно да се концентрира.
След колко време щеше да се предаде напълно? Или пък щеше да се превърне в полузвяр като хората на Шаор? Един въпрос го плашеше най-вече. Когато рухнеше, колко ли хора щеше да повлече със себе си? Въпреки всичко трябваше да носи товара си. Никой друг нямаше да заеме мястото му и неговите хора щяха да попаднат в робството на собствената си агония или на уличните биячи. Елантрис имаше нужда от него. Ако цената беше пълно изтощение, така да бъде.