— Лорд Дух! — разнесе се притеснен глас.
Раоден вдигна поглед, а разтревоженият Сейолин влетя в помещението. Кривоносият наемник бе изработил копие от полуизгнило дърво и остър камък, и се бе нагърбил със задачата да патрулира около църквата. Лицето му беше набръчкано от тревога.
— Какво става, Сейолин? — попита разтревожено Раоден. Човекът беше опитен войник и не се плашеше лесно.
— Приближава група въоръжени мъже, милорд. Преброих дванайсет и имат метални оръжия.
— Метални? В Елантрис? Не знаех, че има такива.
— Приближават бързо, милорд. Какво ще правим, след малко ще се появят?
— Тук са.
Група мъже се провря през отворената врата на църквата. Сейолин беше прав, неколцина имаха метални оръжия, макар остриетата да бяха нащърбени и ръждиви. Групата изглеждаше заплашително, а начело бе позната, поне относително, фигура.
— Карата — изрече името й Раоден. Лорен трябваше да се падне на нея, а той го бе отмъкнал. Явно сега идваше да се оплаче. Е, беше въпрос на време.
Принцът изгледа Сейолин, който се накланяше напред, сякаш нямаше търпение да пробва самоделното копие.
— Стой мирно — нареди му.
Карата беше напълно плешива заради шаод и бе прекарала в града достатъчно време, че кожата й да се набръчка. Въпреки това имаше гордо лице и решителен поглед. Очи на човек, който не се е поддал на болката и няма намерение да го прави скоро. Носеше тъмна дреха от парчета кожа. Добре ушита като за Елантрис.
Карата огледа църквата, новия покрив и членовете на бандата на Раоден, които се взираха напрегнато през прозореца. Мареше и Кахар стояха неподвижно в дъното на помещението.
Накрая Карата се обърна към Раоден.
Тишината бе заредена с напрежение. След като го гледа известно време, главатарката разпореди на хората си:
— Разрушете сградата, прогонете ги и счупете няколко кокала. — След тези думи се обърна, за да излезе.
— Мога да те вкарам в двореца на Ядон — прошепна й тихо Раоден.
Карата замръзна.
— Нали това искаш? — продължи той. — Градската стража те е залавяла в Кае. Няма да те търпят дълго. Изгарят елантрисците, които бягат често. Ако наистина искаш да влезеш в двореца, мога да те вкарам.
— Никога няма да се измъкнеш от града — процеди Карата и го изгледа скептично. — Наскоро удвоиха стражата. Заради някаква кралска сватба. Не съм се измъквала от месец.
— Мога да те вкарам в града — настоя Раоден.
Карата го изгледа с подозрение. Не ставаше дума за цена. И двамата знаеха, че единственото му искане е да ги оставят на мира.
— Отчаян си — изтъкна тя.
— Така е. Но съм опортюнист.
Карата кимна бавно.
— Ще се върна привечер. Или ще изпълниш обещанието си, или моите хора ще счупят крайниците на всички тук и ще ги оставят да гният в агония.
— Разбрано.
— Суле, аз…
— Не мисля, че това е добра идея — довърши Раоден с усмивка. — Да, Галадон, знам.
— Елантрис е голям град — продължи дуладелецът. — Има много места, на които Карата няма да ни открие. Все пак не може да се разпростре твърде нашироко, защото Шаор и Аанден ще я атакуват. Коло?
— И после какво? — попита Раоден, докато изпробваше въжето, измайсторено от Мареше с помощта на няколко парцала. Май щеше да удържи тежестта му. — Не само Карата няма да ни открие, а и останалите. Хората тъкмо научиха за нас. Ако се преместим, няма да се разраснем.
Галадон се умърлуши.
— Суле, а трябва ли да се разрастваме? Трябва ли да правиш нова банда? Няма ли вече достатъчно главатари?
Раоден погледна едрия дуладелец загрижено.
— Галадон, наистина ли мислиш, че формирам банда?
— Не знам, суле.
— Нямам желание за власт, Галадон — заяви Раоден равнодушно. — Тревожа се за живота. Не за простото оцеляване, а за самия живот. Тези хора са мъртви, защото са се предали, а не защото сърцата им не бият. Смятам да променя това.
— Суле, невъзможно е.
— Както и вкарването на Карата в двореца на Ядон. — Раоден започна да навива въжето на ръката си — Ще се видим, като се върна.
— Какво е това? — попита Карата подозрително.
— Градският кладенец — обясни Раоден и се надвеси над каменната стена. Кладенецът беше дълбок, отдолу се чуваше ромона на водата.
— Очакваш да изплуваме ли?
— Не. — Раоден завърза въжето за един ръждив метален лост близо до кладенеца. — Ще се оставим на течението. По-скоро то ще ни носи, отколкото да плуваме.