— Това е лудост. Реката тече под земята. Ще се удавим.
— Няма да се удавим. Както обича да казва моят приятел Галадон: „Вече сме мъртви, коло?“.
Карата не беше убедена.
— Река Аредел минава точно под Елантрис и продължава към Кае — обясни принцът. — Пресича града и заобикаля двореца. Просто трябва да се оставим да ни отнесе дотам. Вече опитах да задържа дъха си. Издържах половин час и дробовете изобщо не ме заболяха. Вече нямаме кръвообращение и дишането ни служи единствено за говорене.
— Това може да погуби и двама ни — предупреди го Карата.
Раоден сви рамене.
— Гладът ще ни повали след няколко месеца така или иначе.
Карата се усмихна леко.
— Добре, Дух, ти си първи.
— С удоволствие — съгласи се Раоден, макар да не изпитваше нищо подобно в момента. Но идеята си беше негова. Той поклати глава, прекрачи стената и започна да се спуска. Въжето свърши, преди да достигне водата. Той си пое дълбок, макар и ненужен дъх и се пусна.
Реката беше шокиращо студена. Течението заплашваше да го издърпа, но Раоден успя да се хване за един камък и извика Карата. Гласът й се разнесе от мрака над него.
— Дух?
— Тук съм. Въжето свършва на десетина стъпки от водата, ще трябва да се пуснеш.
— А после?
— После реката продължава под земята. Усещам как течението ме влече. Да се надяваме, че каналът е достатъчно широк. Иначе ще останем отдолу завинаги.
— Можеше да го споменеш, преди да се спусна — каза нервно Карата. Въпреки това се разнесе плисък, последван от леко изръмжаване, и тялото й премина покрай принца.
Той се помоли на милостивия Доми и позволи на водата да го повлече.
Раоден не опитваше да плува. Номерът беше да се държи в средата, за да не се удря в каменните стени на тунела. Справяше се доколкото можеше в пълния мрак, разперваше ръце, за да се насочва.
За щастие скалите бяха изгладени от времето и само се отъркваше в тях, без да се наранява.
Мина цяла вечност в тихото подземие. Сякаш плуваше в самия мрак, без да може да говори, напълно сам. Може би така изглеждаше смъртта. Душата ти да се носи вечно в мрачната бездна.
Течението се промени и го задърпа нагоре. Раоден вдигна ръце, за да се предпази от тавана, но не напипа нищо. Главата му се подаде над водата и почувства хладния вятър. Примигна объркано, докато се ориентира — звездите и редките улични лампи хвърляха съвсем слаба светлина. Все пак беше достатъчна, за да се окопити и може би да възвърне разсъдъка си.
Продължи да се носи по течението. Реката се разшири, щом излезе на открито, и течението силно се забави. Усети как някой се приближава към него и понечи да заговори, но дробовете му бяха пълни. Закашля се неудържимо.
Една ръка го стисна за устата и задуши кашлицата до гъргорене.
— Тихо, глупако — изсъска Карата.
Раоден кимна и се опита да овладее пристъпа. Може би не трябваше да се отвлича с теологични размисли в мрака, а да си държи устата затворена.
Карата освободи устата му, но продължи да го държи, докато се носеха през град Кае. Магазините бяха затворени, но по улиците имаше патрули. Двамата продължиха да се носят, докато не достигнаха северния край на града, където каменният дворец на Ядон се издигаше в нощта. Те доплуваха до брега, без да промълвят и дума.
Дворецът беше мрачно, грубовато укрепление, пример за несигурността на Ядон. Бащата на Раоден не беше страхлив. Даже често бе дързък, когато трябваше да е по-предпазлив. Това му беше донесло успех в търговията с Фьорден, но го проваляше като крал. Единственото нещо, което разпалваше параноята му, бе сънят.
Кралят се ужасяваше, че убийците някак може да се промъкнат и да го убият, докато спи. Раоден си спомняше как баща му се тревожеше за това почти всяка вечер. Поемането на властта само бе разпалило тези страхове и Ядон бе укрепил солидната си къща с батальон от стражи. Войниците живееха близо до покоите му, за да могат да реагират навременно:
— Добре — прошепна Карата, докато гледаше как стражите обикалят по бойниците. — Успя да ни измъкнеш, сега ни вкарай.
Раоден кимна и опита да изпразни дробовете си колкото се може по-тихо. Действие, което се основаваше предимно на приглушено повръщане.
— Не кашляй много — предупреди го Карата. — Иначе ще раздразниш гърлото и гърдите си и цяла вечност ще имаш чувството, че си настинал.
Раоден изстена и се надигна.
— Трябва да стигнем до западната стена — изхриптя той.
Карата кимна. Тя вървеше бързо и тихо за разлика от него, като човек, свикнал с опасността. На няколко пъти вдигаше ръка предупредително, за да изчакат патрулите да отминат. Така стигнаха до западната стена на двореца без неприятности.