Един мъж стоеше от другата страна на вратата и тъкмо посягаше към дръжката. Изгледа ги смаяно.
Карата се стрелна край Раоден. Уви ръка около врата на мъжа, запуши устата му и сграбчи китката на десницата, която посягаше към меча. Стражът беше по-едър и по-силен от елантриското й тяло и блокира опита да бъде спънат.
— Спри! — изсъска Раоден и вдигна заплашително ръка.
Двамата го изгледаха раздразнено, но спряха да се борят, щом видяха какво прави.
Пръстът на Раоден се движеше във въздуха и след него се появяваше светеща черта. Принцът продължи да рисува, докато не изобрази един аон — Шео, символа за смърт.
— Ако мръднеш, ще умреш — каза тихо той.
Очите на стража се оцъклиха от ужас. Аонът светеше над гърдите му и хвърляше сенки по стените в сумрачния коридор. Символът примигна както винаги и изчезна.
Светлината обаче бе достатъчна, за да разкрие елантриското лице на Раоден.
— Знаеш какви сме ние.
— Милостиви Доми! — прошепна мъжът.
— Аонът ще остане през следващия час — излъга Раоден. — Ще виси невидим, където го нарисувах, и ще чака само да помръднеш. Ако го направиш, ще те унищожи. Разбра ли?
Мъжът се вцепени, а по ужасеното му лице изби пот.
Раоден откопча колана с меча му и го завърза на кръста си. След това се обърна към Карата.
— Хайде.
Жената се притискаше до стената, където я бе бутнал стражът, и го погледна с неразгадаемо изражение.
— Хайде — повтори Раоден по-настойчиво.
Карата кимна и възвърна самообладанието си. Отвори вратата на кралските покои и двамата изчезнаха по обратния път.
— Не ме позна — каза Карата на себе си, а в гласа й бяха примесени тъга и веселие.
— Кой? — попита Раоден. Двамата бяха приклекнали пред входа на един магазин в центъра на Кае да починат малко, преди да продължат обратно към Елантрис.
— Стражът. Съпругът ми от предишния живот.
— Съпругът ти?
Карата кимна.
— Живяхме заедно дванайсет години, а сега ме е забравил.
Раоден осмисли набързо изминалите събития.
— Значи стаята, в която влязохме…
— Това беше дъщеря ми — отговори Карата. — Съмнявам се, че някой й е казал какво наистина се е случило с мен. Просто исках… тя да знае.
— Остави й бележка ли?
— Бележка и спомен — обясни Карата тъжно, макар че в елантриските й очи нямаше сълзи. — Огърлицата ми. Успях да си я взема, без жреците да разберат, миналата година. Винаги съм искала да й я оставя. Помъкнаха ме толкова бързо… Дори не можах да се сбогувам.
— Знам. — Раоден я прегърна през рамото. — Знам.
— Отнема ни всичко. Отнема всичко и ни оставя с нищо.
В гласа се разпали жар.
— Както Доми пожелае.
— Как е възможно да го казваш? — озъби се тя. — Как споменаваш името му след всичко, което ни причинява?
— Не знам — призна Раоден, почувствал се неловко. — Просто знам, че трябва да продължим да се борим. Ти поне успя да видиш дъщеря си.
— Да — отвърна Карата. — Благодаря. Тази вечер ми направи огромна услуга, принце.
Раоден замръзна.
— Да, познах те. Живях дълго време в двореца със съпруга ми. Пазехме баща ти и цялото семейство. Познавам те от дете, принц Раоден.
— През цялото време ли знаеше?
— Не през цялото — каза Карата. — Но от известно време. Когато разбрах, не знаех дали да те мразя, че си роднина на Ядон, или да тържествувам, че те е застигнала справедливостта.
— И какво реши?
— Няма значение. — Карата изтри сухите си очи инстинктивно. — Ти изпълни уговорката ни напълно. Моите хора няма да ви закачат.
— Това не е достатъчно, Карата — изтъкна Раоден и се надигна.
— Настояваш да промениш пазарлъка ни ли?
— Не настоявам за нищо — заяви принцът и й подаде ръка, за да се изправи. — Но ти знаеш кой съм и можеш да предположиш какво се опитвам да направя.
— Ти си като Аанден — каза Карата. — Искаш да властваш над Елантрис, както баща ти властва над тази прокълната земя.
— Днес всички ме преценяват погрешно — усмихна се криво Раоден. — Не, Карата. Не искам да властвам над Елантрис. Искам да му помогна. Виждам град, пълен с хора, които се самосъжаляват. Хора, които са се примирили да са такива, каквито ги вижда останалият свят. Не е нужно Елантрис да бъде подобна дупка.
— Как би могъл да го промениш? — възрази Карата. — След като нямаме храна, хората ще се бият и ще се унищожават, за да задоволят глада си.
— Значи трябва да ги нахраним.
Карата изсумтя.
Раоден посегна към джоба на парцаливата си дреха и извади малка торбичка. Беше празна, но я пазеше нарочно.