— Карата, разпознаваш ли това?
Очите на жената блеснаха с желание.
— Вътре има храна.
— Каква?
— В тези торбички има зърно от жертвените дарове на всеки нов елантрисец.
— Не просто зърно, Карата — вдигна пръст Раоден. — Царевица за посев. Церемонията изисква зърното да е годно за сеене.
— Сеене ли? — прошепна Карата.
— Събирам го от новодошлите — обясни Раоден. — Останалото не ме интересува. Само царевицата. Можем да я посеем, Карата. В Елантрис няма чак толкова много хора. Можем да изхраним всичките. Бог знае, че имаме достатъчно свободно време да се грижим за няколко ниви.
Карата го изгледа онемяла от изненада.
— Никой не е пробвал подобно нещо — промърмори тя объркано.
— И аз така разбрах. Изисква се проницателност, а хората в Елантрис са твърде заети с непосредствения глад, за да мислят за утрешния. Възнамерявам да променя това.
Карата отклони поглед от торбичката към лицето му.
— Изумително.
— Хайде. — Раоден прибра кесийката под парцаливите си дрехи, след което скри откраднатия меч. — Почти стигнахме портите.
— Как възнамеряваш да се върнем?
— Само гледай.
Докато вървяха, Карата спря пред един тъмен дом.
— Какво? — прошепна Раоден.
Карата посочи. От вътрешната страна на прозореца имаше самун хляб. Не можеше да я вини. Усещаше и как неговият глад го пробожда. Дори в двореца се оглеждаше за нещо за ядене.
— Не можем да рискуваме, Карата.
Жената въздъхна.
— Знам. Просто… толкова е близо.
— Магазините са затворени, а къщите са заключени — каза Раоден. — Няма какво да сторим.
Карата кимна и тръгна неохотно напред. Завиха зад ъгъла и приближиха широките порти на Елантрис. До тях имаше схлупена къщурка със светещи прозорци. Вътре се виждаха няколко стражи, а жълтите им униформи на градската стража на Елантрис сияеха на лампите. Раоден се приближи и почука на прозореца с юмрука си.
— Извинете — каза учтиво той. — Ще отворите ли вратите, моля?
Войниците, които играеха карти, скочиха разтревожено и се развикаха, щом разпознаха елантриските му черти.
— Побързайте — нареди Раоден властно. — Взех да се уморявам.
— Какво правите отвън? — настоя един от мъжете, явно офицер, докато останалите грабваха оръжията си. Неколцина насочиха острите си копия към гърдите на Раоден.
— Опитваме да се върнем обратно — отвърна принцът нетърпеливо.
Един от стражите вдигна копието си.
— Не бих го направил на твое място — каза му принцът. — Освен ако не искате да обяснявате как сте убили елантрисец извън града. Нали трябва да ни пазите вътре. Доста ще пострадате, ако хората разберат, че бягаме под носовете ви.
— Как избягахте? — попита офицерът.
— Ще ти кажа друг път. Сега по-добре ни вкарай в града, преди да събудим квартала и да настане паника. И не се приближавай много-много. Все пак шаод е доста заразен. — Войниците отстъпиха назад. Едно бе да наблюдават елантрисците, а съвсем друго, да се изправят пред говорещ труп. Офицерът не знаеше какво да стори и нареди да отворят вратите.
— Благодаря, добри човече — кимна Раоден с усмивка. — Вършиш чудесна работа. Ще видим дали не може да ти издействаме повишение. — Той подаде ръка на Карата и пристъпи в Елантрис сякаш войниците бяха почетна стража, а не пазачи на затвор.
Карата не удържа смеха си, щом портата се затвори зад тях.
— Изкара го така, все едно желаем да сме тук. Сякаш е привилегия.
— Точно така трябва да се чувстваме. Щом ни затварят в Елантрис, можем да се престорим, че това е най-величественото място на света.
Карата се усмихна.
— Непокорен си, принце. Харесва ми.
— Благородството е в характера, а не само в произхода. Ако се държим сякаш животът тук е благословия, ще забравим за колко жалки се мислим. Карата, моля те да направиш няколко неща за мен.
Тя повдигна вежди.
— Не казвай на никого кой съм. Искам лоялността към мен да се основава на уважение, а не на титлата ми.
— Добре.
— Второ, не разкривай подземната река.
— Защо?
— Защото е опасно — отвърна Раоден. — Познавам баща си. Ако започнат да залавят твърде много елантрисци в града, ще ни унищожи. Единственият ни шанс е да се самоиздържаме. Не можем да рискуваме да се промъкваме в града за всяко нещо.
Карата го изслуша, след което кимна в знак на потвърждение.
— Добре. — Замълча за момент и каза: — Принц Раоден, искам да ти покажа нещо.
Децата бяха щастливи. Повечето спяха, но няколко бяха будни. Кикотеха се и си играеха. Естествено, всички бяха плешиви и носеха белезите на шаод. Явно не им пречеше.
— Значи тук са били — възкликна Раоден с интерес.