Карата го въведе в стаята, която се намираше дълбоко в двореца на Елантрис. Едно време тук се събираха лидерите на града. Сега беше превърната в детска стая.
Няколко души наблюдаваха децата и погледнаха Раоден с подозрение. Карата му каза:
— Когато за пръв път се озовах тук, видях децата, сгушени в сенките, плашещи се от всичко наоколо, и си помислих за малката ми Опаис. Олекна ми на сърцето, щом почнах да им помагам. Показах им любовта си и те останаха при мен. Всички хора тук са оставили по някое дете навън. — Карата погали загрижено една малка главица. — Децата ни обединяват и ни пазят да не се поддадем на болката. Храната, която събираме, е за тях. Някак си издържаме на глада по-добре, като знаем, че сме нахранили тях.
— Не бих помислил… — започна Раоден, докато гледаше как две момиченца си играят, пляскайки дланите си.
— Че ще са толкова щастливи ли? — довърши Карата. Тя му махна и двамата се отстраниха, за да не бъдат чути. — И ние не го разбираме, принце. Изглежда, се справят по-добре с глада от нас.
— Детският ум е изненадващо устойчив.
— Явно издържат и на доста болка — продължи Карата. — Натъртвания и охлузвания. Все пак накрая се пречупват като останалите. В един момент детето е щастливо и игриво. След това пада за пореден път и умът му се предава. Имам и друга стая, далеч от тази, пълна с деца, които само лежат и хленчат.
Раоден кимна, след което й зададе въпрос.
— Защо ми ги показваш?
Карата помълча, преди да отговори.
— Защото искам да се присъединя към теб. Преди служех на баща ти въпреки мнението си за него. Сега ще служа на сина, но от сърце. Ще приемеш ли верността ми?
— За мен е чест, Карата.
Тя кимна и се обърна към децата с въздишка.
— Нямам още много време, лорд Раоден — прошепна жената. — Боях се какво ще стане с децата, когато рухна. Тази мечта, тази налудничава идея, че Елантрис може да произвежда храна и да превъзмогне болката, ми вдъхва надежда. Искам да видя как ще я постигнеш. Не вярвам, че ще успееш, но поне ще ни промениш към по-добро.
— Благодаря — отвърна Раоден и осъзна, че поема огромна отговорност. Карата беше живяла година с грижите, които той тепърва започваше да усеща. Тя беше уморена. Виждаше се в очите й. Сега, когато й дойдеше времето, можеше да се оттегли. Беше предала тежестта си на него.
— Благодаря — каза Карата, взряна в децата.
— Кажи ми — продължи Раоден след кратък размисъл. — Наистина ли щеше да потрошиш костите на хората ми?
Карата не отвърна в началото.
— Ти ми кажи, принце. Какво щеше да направиш, ако бях опитала да убия баща ти тази нощ?
— По-добре да не отговаряме и на двата въпроса.
Карата кимна, а в погледа й се четеше мъдрост.
Раоден се усмихна, когато пред портата на църквата зърна едрата фигура, която го чакаше да се върне. Угриженото лице на Галадон беше осветено от малкия пламък на фенера му.
— Светлина, която да ме насочва към дома, приятелю? — попита Раоден от мрака.
— Суле! — извика Галадон. — Долокен, не си ли мъртъв?
— Разбира се, че съм — засмя се принцът и потупа приятеля си по рамото. — Всички сме. Поне ти така разправяш постоянно.
Галадон се усмихна.
— Къде е жената?
— Изпратих я до дома й, както се полага на един джентълмен — отвърна Раоден и влезе в църквата.
Мареше и останалите вътре се изправиха.
— Лорд Дух се завърна! — викна ентусиазирано Сейолин.
— Сейолин, нося ти подарък. — Раоден извади меча изпод парцалите си и го подхвърли на войника.
— Какво е това, милорд?
— Копието ти е много добро, като се има предвид с какви материали разполагаше, но мисля, че имаш нужда от нещо по-сериозно, ако ще воюваме.
Сейолин извади острието от ножницата. Мечът не беше нищо особено, но в нищетата на Елантрис си беше истинско съкровище.
— Няма никаква ръжда — възкликна изумено Сейолин. — И е гравиран със символа на личната гвардия на Ядон!
— Кралят мъртъв ли е? — развълнува се Мареше.
— Нищо подобно — махна небрежно Раоден. — Нашата мисия беше от лично естество и не включваше убийства. Но стражът, на когото е мечът, сигурно е доста ядосан.
— Обзалагам се — изсумтя Галадон. — Значи вече не трябва да се тревожим за Карата?
— Не — усмихна се Раоден. — Нейната банда дори ще се присъедини към нас.
Хората ахнаха изненадано при това съобщение и Раоден помълча малко, преди да продължи.
— Утре ще посетим двореца. Карата има нещо, което искам всички да видите. Нещо, което трябва да се покаже на целия Елантрис.
— Какво, суле? — попита Галадон.
— Доказателство, че гладът може да се победи.
Сарене имаше талант за бродиране почти колкото и за рисуване. Не че това я спираше да опитва. Колкото и да напираше да участва в така наречените мъжки дейности, тя отчаяно се опитваше да покаже, че може да бъде женствена и изтънчена като останалите дами. Нямаше вина, че не й се получава.