Беше късно. Шуден искаше да си тръгва от часове, но Сарене продължаваше да снове, създавайки запознанства като откачена. Караше барона да я представя на всички и скоро лицата и имената се размиха в мъгла. С времето щеше да ги опознае.
Накрая позволи на Шуден да я върне в двореца, доволна от вечерта. Благородникът й пожела уморено лека нощ и подхвърли, че е доволен, че на следващия бал е ред на Ейхан.
— Компанията ви е прекрасна — обясни той, — но просто не мога да ви насмогна!
Сарене призна, че и на нея й е трудно. Толкова й се спеше от умората и виното, че едва си държеше очите отворени.
В коридора се чуха викове.
Тя се намръщи, а като зави зад ъгъла, видя, че стражите сновяха наоколо и крещяха, с което като цяло се излагаха.
— Какво става? — попита тя.
— Някой е проникнал в двореца тази вечер — обясни един от тях. — Право в спалнята на краля.
— Някой пострадал ли е? — притесни се мигновено Сарене. Ядон и Ешен си бяха тръгнали часове преди нея.
— Не, хвала на Доми — отвърна стражът, след което се обърна към двама войници — Изпратете принцесата до стаята й и останете на пост пред вратата.
Сарене въздъхна. Глъчката на стражите и тракането на доспехите и оръжията им, докато патрулираха по коридорите, едва ли щяха да й позволят да поспи, колкото и да бе уморена.
Нощем, когато всичко потънеше в мрак, Хратен почти виждаше величието на Елантрис. Под обсипаното със звезди небе порутените сгради скриваха отчаянието си и се превръщаха в спомени. Спомени за град, построен с грижовност и майсторство, където всеки камък бе произведение на изкуството. Спомени за кули, които се извисяваха, гъделичкайки звездите в небето, и за куполи, широки като хълмове.
Но всичко беше илюзия. Под величието имаше поквара, която сега се виждаше ясно. Колко лесно заблуждаваха ересите, покрити със злато. Колко лесно се приемаше, че външната сила значи вътрешна праведност.
— Сънувай, Елантрис — прошепна Хратен и закрачи по стената, ограждаща града. — Помни какъв беше и опитвай да скриеш греховете си под покрова на мрака. Утре слънцето ще изгрее и истината ще лъсне отново.
— Милорд? Казахте ли нещо? — Хратен се обърна. Не беше забелязал патрулиращия страж. Мъжът носеше тежкото копие на рамото си, а факлата му бе почти догоряла.
— Не, просто размишлявах на глас.
Войникът кимна и продължи обиколката си. Вече бяха свикнали с Хратен, който посещаваше стените всяка вечер и се отдаваше на размишления. Тази нощ имаше по-специална цел, но по принцип обичаше да идва тук просто за да остане сам. Не беше сигурен защо градът го привлича. Отчасти заради любопитството. Не беше виждал Елантрис в пълния му разцвет и не разбираше как нещо, дори толкова величествено, бе устояло първо на военната, а после на религиозната мощ на Фьорден.
Освен това се чувстваше отговорен пред хората, или по-скоро съществата, които живееха вътре. Използваше ги като враг, за да обедини последователите си. Изпитваше вина. Доколкото виждаше, елантрисците не бяха дяволи, а клетници, поразени от ужасна болест. Те заслужаваха жалост, а не заклеймяване. Но щяха да се превърнат в дяволи, защото това беше най-лесният и безболезнен начин да обедини Арелон. Ако настроеше хората срещу управлението, както бе сторил в Дуладел, щеше да има смърт. Така също щеше да има кръвопролития, но се надяваше да са по-малки.
Какви ли не грижи трябваше да понесе в служба на Джадет. Нямаше значение, че действаше в името на църквата и спасяваше хиляди души. Разрушенията, които бе предизвикал в Дуладел, мачкаха душата му като мелничен камък. Хора, които му вярваха, бяха мъртви и цялото общество бе потопено в хаос.
Но Джадет изискваше саможертви. Какво е съвестта на един човек в сравнение със славата на Неговото властване? Какво беше малко вина, когато цяла нация беше обединена под внимателното око на Джадет? Хратен не можеше да премахне белезите, но бе по-добре да страда един човек, отколкото цял народ да упорства в ерес.
Той обърна гръб на Елантрис и се загледа в мигащите светлини на Кае. Джадет му даваше нова възможност. Този път щеше да направи нещата различно. Щеше да избегне революцията и кръвопролитията от обръщането на едната класа срещу другата. Хратен щеше да упражни натиска внимателно, Ядон щеше да се огъне и да бъде заменен от някой по-послушен.
След това благородниците щяха да се покръстят лесно. Единствените пострадали, жертвените агнета в плана му, щяха да са елантрисците.
Беше добра стратегия. Знаеше, че може да свали арелонската монархия лесно, защото вече бе слаба и пропукана. Народът беше толкова потиснат, че щеше да приеме ново управление, преди да разбере за свалянето на Ядон. Без революции. Всичко щеше да е чисто.