Хратен изчака достатъчно време, преди да се обърне и да тръгне към стълбите, водещи към Кае. Тъкмо да почне да слиза, чу издумтяване и спря изненадано. Сякаш някой току-що бе затворил градската порта.
— Какво става? — попита Хратен стражите, стоящи под една мигаща факла.
Войниците свиха рамене, а единият посочи две фигури, които вървяха по мрачния площад.
— Явно са хванали някакви бегълци.
Хратен се намръщи.
— Това често ли се случва?
Стражът поклати глава.
— Повечето са твърде малоумни, за да бягат. От време на време някой опитва да се измъкне, но винаги го хващаме.
— Благодаря — отвърна Хратен и ги остави, за да започне дългото спускане. В дъното на стълбището беше главната казарма. Капитанът беше вътре, а очите му бяха подпухнали, сякаш току-що се бе събудил.
— Проблеми ли има, капитане? — попита Хратен.
Мъжът се обърна изненадано.
— О, вие ли сте, гьорн. Не, няма проблеми. Просто един от лейтенантите е постъпил неправилно.
— Пуснал е елантрисците обратно в града?
Капитанът се намръщи, но кимна. Хратен го беше виждал няколко пъти и не пропускаше да му бутне по някоя монета.
Мъжът беше почти негов.
Хратен извади кесията си.
— Капитане, следващия път ще ви предложа нещо друго.
Очите на войника блеснаха, щом започна да вади златните вирнинги с лика на вирн Вулфден.
— Искам да проуча един от тези елантрисци по теологични причини — обясни Хратен и остави купчината монети на масата. — Ще съм ви благодарен, ако следващият заловен се озове в храма ми, преди да бъде хвърлен в града.
— Това би могло да се уреди, милорд — отвърна мъжът и прибра монетите от масата с нетърпелив жест.
— Разбира се, никой не трябва да научава — предупреди го Хратен.
— Разбира се, милорд.
Веднъж Раоден бе опитал да освободи Йен. Тогава беше още малък и невеж, но изпълнен с добри намерения. Тъкмо беше учил за робството и по някаква причина си бе втълпил, че сеоните са държани против волята им. В него ден се беше разплакал пред Йен и бе настоял сеонът да приеме свободата си.
— Но аз съм свободен, млади господарю — бе отвърнал Йен на плачещото момче.
— Не си — бе възразил Раоден. — Ти си роб и правиш каквото ти кажат.
— Правя го, защото го искам, Раоден.
— Защо? Не желаеш ли да си свободен?
— Искам да служа, млади господарю — бе отвърнал Йен, пулсирайки потвърдително. — Моята свобода е да бъда тук, с теб.
— Не разбирам.
— Гледаш на всичко с очите на човек, млади господарю — бе отвърнал Йен с мъдрия си глас. — Виждаш ранг и различия. Подреждаш света, така че всичко да получи място под или над теб. За сеоните не съществува горе и долу, за нас са важни хората, които обичаме.
— Но на теб дори не ти плащат! — бе се троснал Раоден.
— Напротив, млади господарю. Плащат ми с бащина гордост и майчина любов. С удоволствието да те гледам как растеш.
Бяха минали години, преди Раоден да разбере напълно думите му, но ги бе запомнил завинаги. Докато слушаше безбройните коратски церемонии за обединяващата сила на любовта, бе започнал да гледа на сеоните по нов начин. Не като на слуги или дори приятели, а като нещо по-дълбоко и могъщо. Сякаш бяха проявление на Доми, отражение на божията любов. Чрез службата си те бяха много по-близо до небесата, отколкото предполагаемите им господари можеха да разберат.
— Най-сетне си свободен, приятелю — каза Раоден с тъжна усмивка, докато гледаше как Йен кръжи наоколо. Все още не можеше да предизвика никаква реакция у сеона, макар че Йен сякаш предпочиташе да се навърта край него. Каквото и да бе сторил шаод, не бе отнел само гласа му. Явно самият му разсъдък бе рухнал. — Мисля, че знам какво му има — обърна се към Галадон, който стоеше в близката сянка. Двамата бяха на един покрив, намиращ се на няколко сгради встрани от църквата. Кахар ги бе помолил да освободят обичайния си кабинет. Старецът чистеше яростно, откакто се бе присъединил към групата им, и бе време за финалния напън. Тази сутрин бе изгонил всички присъстващи настойчиво, за да може да привърши.
Галадон вдигна очи от книгата.
— На кого? На сеона ли?
Раоден кимна. Лежеше по корем до ръба и продължаваше да гледа към Йен.
— Аонът му е непълен.
— Йен — произнесе замислено Галадон. — Значеше лечение, коло?
— Точно така. Само че сега аонът му е непълен. Линиите са прекъснати, а на места цветовете са избледнели.