Галадон само изръмжа и се загледа настрани с умърлушен вид.
Раоден го остави на покрива. Едрият дуладелец искаше да тъгува насаме. Принцът се върна в църквата, погълнат от мислите си. Но видът й го изтръгна от тях.
— Кахар, прекрасно е! — възкликна, докато се оглеждаше изумено.
Старият мъж го погледна от ъгъла, който чистеше. На лицето му се изписа гордост. В църквата нямаше слуз, а само чист бяло-сив мрамор. Светлината влизаше през западните прозорци и осветяваше целия храм с почти божествено сияние. Всички повърхности бяха покрити с плитки релефи. Изящните резби се бяха изгубили под мръсотията. Раоден докосна един от миниатюрните шедьоври. Лицата на хората бяха толкова подробно гравирани, че сякаш бяха живи.
— Невероятни са — прошепна той.
— Дори не знаех, че са там, милорд — каза Кахар и докуцука при него. — Не ги видях, докато не почнах да чистя, а после останаха в сянката, докато не привърших с пода. Мраморът е толкова гладък, че можеш да се огледаш в него, а прозорците са разположени по най-добрия начин.
— Цялото помещение ли е пълно с релефи?
— Да, милорд. Всъщност това не е единствената подобна сграда. Често се срещат стени и мебели с подобни резби. Сигурно са били нещо обичайно в Елантрис преди реод.
Раоден кимна.
— Все пак беше градът на боговете, Кахар.
Старецът се усмихна. Ръцете му бяха черни от мръсотията и от колана му висяха пет-шест парцала, но беше щастлив.
— Сега какво, милорд? — попита той нетърпеливо.
Раоден се замисли бързо. Кахар беше атакувал мръсотията в храма с устрема на жрец, пречистващ грях. За пръв път от месеци, дори може би от години, се бе почувствал нужен.
— Нашите хора почнаха да се настаняват в околните къщи — каза Раоден. — Каква полза от тукашното почистване, ако внасят мръсотия всеки път, когато влязат?
Кахар кимна колебливо.
— Паветата са проблем. Това е голяма задача, милорд. — Очите му обаче издаваха, че не е обезсърчен.
— Така е — съгласи се Раоден. — Но нямаме друг избор. Човек, който живее в мизерия, се чувства мизерно. Трябва да бъдем чисти, ако искаме да издигнем собствената си самооценка. Ще се справиш ли?
— Да, милорд.
— Добре. Ще ти пратя помощници, за да стане по-бързо. — Бандата на Раоден се бе разраснала сериозно през последните дни, след като хората научиха за обединението с Карата. Много от самотните елантрисци, които бродеха по улиците като призраци, бяха започнали да се присламчват в последен отчаян опит да избегнат лудостта.
Кахар се обърна да огледа църквата за последно, а на сбръчканото му лице бе изписано задоволство.
— Кахар — повика го Раоден.
— Да, милорд?
— Научи ли я? Тайната?
Кахар се усмихна.
— Не съм бил гладен от дни, милорд. Това е най-изумителното усещане на света. Вече дори не обръщам внимание на болката.
Принцът кимна и Кахар се отдалечи. Мъжът търсеше магическо освобождение от мъката си, но бе открил нещо много по-просто. Болката губеше сила, когато имаше по-важни задачи. Кахар нямаше нужда от отвара или аон, за да се спаси. Просто му трябваше занимание.
Раоден тръгна през светещата зала, като се наслаждаваше на различните скулптури.
Когато стигна до края на един релеф, спря. Камъкът беше празен и внимателно излъскан от Кахар. Беше толкова чист, че можеше да зърне отражението си.
И остана зашеметен. Лицето, което го гледаше от мрамора, беше непознато. Досега често се чудеше защо толкова малко хора го разпознават. Като принц на Арелон, лицето му бе известно и в много от външните плантации. Предполагаше, че хората просто не очакват принцът да е в Елантрис, и затова не свързват Дух с Раоден. Сега обаче, виждайки промените по лицето си, разбра, че има и други причини.
Все още се бе запазил намек за предишните му черти. Но промените бяха драстични. Бяха минали само две седмици, а косата бе опадала напълно. Типичните петна, които преди бяха розови, сега сивееха. Кожата му се бе сбръчкала леко, особено около устните, а очите бяха почнали да хлътват.
Преди да го споходи трансформацията, си представяше елантрисците като живи трупове с гниеща и разкапана плът. Но не беше така. Елантрисците запазваха плътта си и формата на фигурата, макар че кожата им се набръчкваше и потъмняваше. Бяха по-скоро като изсъхнали тръстики, отколкото като разложени трупове. Въпреки че трансформацията не беше толкова огромна, колкото предполагаше, беше шокиращо да я види върху себе си.
— Изглеждаме жалки, нали? — попита Галадон от прага.
Раоден вдигна поглед и се усмихна окуражително.
— Би могло да бъде и по-зле, приятелю. Ще свикна с тези промени.
Галадон изръмжа и пристъпи в храма.