— Чистачът е свършил добра работа, суле. Това място изглежда почти непокътнато от реод.
— Най-хубавото нещо, приятелю, е как чистачът се освободи в процеса на работа.
Галадон кимна и застана до него, взрян в голямата група хора, която разчистваше градината отвън.
— Взеха да идват на тълпи, нали, суле?
— Чуват, че предлагаме нещо повече от живот в алеите. Вече дори не трябва да гледаме портите. Карата ни води всеки нов, когото спаси.
— Как възнамеряваш да им намираш занимания? — поинтересува се Галадон. — Градината е голяма, а вече почти я разчистиха.
— Елантрис е огромен град, приятелю. Ще им намерим работа.
Дуладелецът изгледа работещите хора с неразгадаем поглед. Явно беше превъзмогнал мъката, поне за момента.
— Като стана дума за работа — започна Раоден, — искам и ти да свършиш нещо.
— За да не мисля за болката ли, суле?
— Може и така да се каже. Но проектът, който ще ти възложа, е по-важен от чистенето на слузта. — Раоден го поведе към дъното на помещението и измъкна един разхлабен камък от стената. Бръкна вътре и извади десетина малки торбички с царевица. — Като фермер как преценяваш качеството на тези семена?
Галадон взе едно зрънце, огледа го с интерес и го превъртя в пръстите си, преценявайки цвета и твърдостта му.
— Не е зле. Не е от най-добрия сорт, но бива.
— Наближава време за сеитба, нали?
— Като гледам колко топло е напоследък, май е дошло.
— Хубаво — кимна Раоден. — Царевицата няма да изтрае в дупката, а не искам да рискувам, като я оставя на открито.
Галадон поклати глава.
— Няма да се получи, суле. В земеделието е нужно време, преди посевите да дадат реколта. Тези хора ще изкоренят кълновете в първия удобен момент.
— Не мисля. — Раоден подхвърли няколко зърна на дланта си. — Почват да променят мисленето си, Галадон. Виждат, че вече не е нужно да живеят като животни.
— Мястото е малко за достатъчни добиви — възрази Галадон. — Това тук е за неголяма градина.
— Достатъчно е за семената, с които разполагаме. Догодина ще имаме повече царевица и ще потърсим ново място. Чувам, че градините на двореца са големи, може да използваме тях.
Галадон поклати глава.
— Проблемът в изявлението ти е „догодина“, суле. За нас няма да има друга година. Коло? Хората в Елантрис не издържат толкова дълго.
— Елантрис ще се промени — заяви Раоден. — Ако нас ни няма, тези след нас ще засеят за следващия сезон.
— Все още се съмнявам, че ще излезе нещо.
— Ти щеше да се съмняваш и че слънцето изгрява, ако не го виждаше всеки ден — подхвърли Раоден с усмивка. — Опитай поне.
— Добре, суле — въздъхна Галадон. — Предполагам, че трийсетте ти дни не са изтекли все още.
Принцът се усмихна, подаде му царевицата и го потупа по рамото.
— Помни, миналото не е необходимо да се превръща и в бъдеще.
Галадон кимна и прибра семената в скривалището им.
— Няма да ни трябват още няколко дни. Поне докато не измисля как да изорем почвата.
— Лорд Дух! — подвикна Сейолин от покрива, където си беше измайсторил вишка. — Някой приближава.
Раоден се надигна, а Галадон побърза да намести камъка. След миг един от хората на Карата нахлу в църквата.
— Милорд, лейди Карата ви моли да отидете при нея незабавно!
— Ти си глупак, Даше! — извика Карата.
Даше, едрият мускулест мъж, който й беше заместник, просто продължи да намества оръжията си.
Раоден и Галадон стояха объркани на портите на двореца. Поне десетина от мъжете в коридора — една трета от силите на Карата — се гласяха за битка.
— Ти продължавай да мечтаеш с новия си приятел, Карата — сопна й се Даше. — Аз няма да чакам повече. Не и докато той продължава да заплашва децата.
Раоден се приближи и застана до един слабоват, нервен мъж на име Хорен. Той беше от хората, които избягваха конфликти, и вероятно поддържаше неутралитет в този спор.
— Какво става? — попита го тихо Раоден.
— Един от съгледвачите на Даше чул, че Аанден планира да нападне двореца тази вечер — отвърна шепнешком Хорен, докато гледаше как водачите се карат. — Даше искаше да удари Аанден от месеци и тази вест му дава чудесно оправдание.
— Водиш тези мъже към нещо, по-лошо от смъртта, Даше — предупреди го Карата. — Аанден има повече хора от теб.
— Но няма оръжия. — Даше тикна ръждивия меч в ножницата и той изскърца. — В университета имаше само книги, а тях отдавна ги изядоха.
— Добре си помисли какво правиш — подкани го Карата.
Даше се обърна, а на широкото му лице бе изписана пълна честност.
— Помислих, Карата. Аанден е луд. Няма как да сме спокойни, докато действа по границата ни. Ако ударим ненадейно, възможно е да успеем да го спрем. Само тогава децата ще са в безопасност.