Мъжът се обърна и докосна покритите със слуз резби. Ръката му затрепери, щом започна да ги бърше.
— Милостиви Доми — прошепна той. — Прекрасно е.
— Помисли за възможностите, Таан — каза Раоден. — Само ти от всички скулптори по света можеш да видиш Елантрис. Само ти можеш да оцениш красотата му и да се учиш от майсторите му. Ти си най-големият късметлия в Опелон.
Треперещата ръка откъсна фалшивия мустак.
— А аз щях да го унищожа — промълви Аанден. — Щях да съборя къщата.
Той сведе глава и заплака. Раоден въздъхна, но забеляза, че опасността не е отминала все още. Хората на Аанден бяха въоръжени с камъни и стоманени пръти. Даше и неговите мъже влязоха отново в помещението, убедени, че няма да се срути.
Раоден беше точно между двете групи.
— Спрете! — нареди им, вдигайки ръце. Мъжете спряха, очите им се стрелкаха нервно. — Какво правите, бе хора? Нима осъзнаването на Таан не ви показа нищо?
— Мръдни се, Дух — предупреди го Даше и размаха меча.
— Няма — заяви Раоден. — Зададох ви въпрос. Нищо ли не научихте от случилото се?
— Ние не сме скулптори — сопна се Даше.
— Това е без значение — заговори Раоден. — Не разбирате ли каква прекрасна възможност имате? Вие живеете в Елантрис. Тук притежаваме нещо, което никой навън не може да постигне. Свободни сме.
— Свободни ли? — възкликна някой от групата на Аанден.
— Да, свободни. Откакто свят светува човек се бори да напълни корема си. Храната е най-отчаяният стремеж, първата и последната мисъл на животинското ни съзнание. Преди да мечтае, човек трябва да яде, и преди да обича, да напълни стомаха си. Но ние сме различни. С цената на малко глад можем да бъдем свободни от оковите, държащи хората от мига на сътворението.
Мъжете сведоха оръжия, но Раоден не беше сигурен дали разбират думите му, или са само объркани.
— Защо да се бием? — продължи той. — Защо да се убиваме? Отвън воюват за богатства, с които в крайна сметка купуват храна. Воюват за земи, на които отглеждат храна. Яденето е източникът на всяка борба. Но ние нямаме тези потребности. Нямаме нужда от дрехи и подслон, за да се топлим. Телата ни продължават да живеят, дори да не ядем. Това е невероятно!
Групите все още се гледаха враждебно. Философските разсъждения не ги впечатляваха.
— Оръжията в ръцете ви — посочи Раоден. — Те принадлежат на външния свят. Нямат място в Елантрис. Титлите и класите са идеи за други места. Чуйте ме! Толкова сме малко, че не можем да си позволим да изгубим някого. Струва ли си? Цяла вечност в болка за няколко мига на освободена омраза.
Думите проехтяха в сградата. Най-сетне един глас разчупи напрежението.
— Аз ще се присъединя към теб. — Таан се изправи на крака. Гласът му трепереше леко, но лицето му бе решително. — Мислех, че трябва да съм луд, за да живея в Елантрис, но лудостта ми попречи да видя красотата му. Хора, свалете оръжията.
Те не се подчиниха на заповедта.
— Казах да ги свалите. — Гласът на Таан стана твърд, а ниската му закръглена фигура придоби сурово излъчване. — Все още аз ви водя.
— Барон Аанден ни водеше — възрази един от мъжете.
— Аанден беше глупак — въздъхна Таан. — Както и всеки, който го следва. Слушайте този човек. В думите му има повече царственост, отколкото в целия ми фалшив двор.
— Откажете се от гнева — замоли ги Раоден. — Позволете ми да ви дам надежда.
Зад гърба му се чу дрънчене. Даше хвърли меча си на камъните.
— Днес не мога да убивам — каза той и се обърна. Хората му погледнаха мъжете на Аанден за миг и последваха водача си. Мечът остана да лежи в средата на стаята.
Аанден-Таан се усмихна на принца.
— Който и да си, благодаря ти.
— Ела с мен, Таан — каза принцът. — Трябва да видиш една сграда.
Сарене влезе в балната зала на двореца, носеше голяма черна торба.
Няколко от жените вътре нададоха възклицания.
— Какво? — попита тя.
— Дрехите ти, скъпа — поясни Даора. — Жените тук не са свикнали на подобни неща.
— Приличат на мъжки дрехи! — Двойната брадичка на Сийден се разклати трескаво.
Сарене погледна изненадано към сивия си панталон и отново към събраните жени.
— Е, нали не очаквахте да се бием с рокли? — Ако съдеше по израженията им, май точно това очакваха.
— Хич няма да ти е лесно, братовчедке — предупреди я Лукел и седна в далечния край на помещението.
— Лукел? — сепна се Сарене. — Ти какво правиш тук?
— Напълно съм убеден, че това ще е най-забавното събитие през седмицата. — Той се изтегна на стола и сплете длани зад главата си. — Не бих го пропуснал за всичкото злато на вирна.
— Нито пък аз — обяви Кайсе. Момиченцето мина покрай Сарене и се насочи към столовете. Даорн се шмугна край нея и я изпревари, заемайки избраното място. Кайсе тропна ядосано с крак по пода, но осъзна, че всички столове са еднакви, и седна на друг.