— Утре ще са много схванати — усмихна се Сарене.
— Милейди, казвате го с такава страст, сякаш се наслаждавате на тази възможност. — Аше пулсираше леко, докато говореше.
— За тях ще е добре — сви рамене Сарене. — Повечето са толкова разглезени, че най-сериозната болка, която са изпитвали, е убождане с игла.
— Съжалявам, че изпуснах тренировката — каза Аше. — Не съм виждал чайшан от десетилетия.
— Виждал си и преди ли?
— Наблюдавал съм много неща, милейди — отговори Аше. — Сеоните живеят дълго.
Сарене кимна. Вървяха по една улица в Кае, а в далечината се извисяваха огромните стени на Елантрис. Уличните търговци разпознаваха по роклята, че дамата е от двора, и трескаво й предлагаха стоките си. Кае съществуваше, за да поддържа арелонската аристокрация и да се грижи за помпозните й вкусове. Непрекъснато й тикаха позлатени чаши, екзотични подправки и екстравагантни дрехи, от които й се повдигаше.
Доколкото знаеше, тези търговци бяха единствената средна класа в Арелон. Те се състезаваха за благоразположението на краля и вероятно таяха надежда за титла за сметка на конкуренцията, селяните и собственото си достойнство. Арелон се превръщаше в страна на ужасяващ комерсиализъм. Успехът и провалът вече не носеха само богатство и бедност, а определяха вероятността човек да бъде продаден във виртуално робство.
Сарене разбутваше търговците, макар че усилията й не ги обезкуражаваха. Изпита облекчение, когато най-сетне зави зад ъгъла и видя коратския храм.
Устоя на желанието да измине с тичане последната отсечка и запази равномерна крачка, докато не стигна до портите на широката сграда.
Пусна няколко от последните монети, които бе донесла от Теод, в кутията за подаяния и тръгна да търси свещеника. Чувстваше се уютно в храма. За разлика от деретските църкви, които бяха строги и официални, украсени с щитове, копия и по някой гоблен, коратските бяха по-разчупени. По стените висяха завеси, дарение от по-заможните вярващи, под тях имаше саксии с растения, напъпили в настъпващата пролет. Таванът беше нисък и без купол, но прозорците бяха достатъчно широки, така че помещението не изглеждаше мрачно.
— Здравей, дете — чу се глас отстрани. Жрецът Омин стоеше до един от прозорците и гледаше към града.
— Здравейте, отче Омин. — Сарене направи реверанс. — Притеснявам ли ви?
— Не, разбира се. Как си? Липсваше ми на снощната литургия.
— Съжалявам, отче. — Сарене се изчерви леко. — Трябваше да присъствам на един бал.
— Аха. Не чувствай вина, дете. Създаването на познанства не трябва да се подценява, особено когато си в нов град.
Сарене кимна и мина покрай скамейките, за да застане до ниския жрец. Дребният му ръст не се забелязваше често. Омин беше издигнал подиум до олтара и така увеличаваше ръста си, докато проповядваше. Но сега, докато стоеше до него, Сарене виждаше колко се извисява. Беше твърде нисък дори за арелонец и едва стигаше до гърдите й.
— Притеснява ли те нещо, дете? — попита Омин. Беше почти плешив и носеше свободна роба, пристегната на кръста с бял колан. Имаше поразителни сини очи, а на светлата дреха се открояваше нефритен коратски медальон с аона Оми.
Беше добър човек. Нещо, което не можеше да каже за много хора, дори сред жреците.
Някои от теодските свещеници я дразнеха много. Омин беше разсъдлив и бащински грижовен, макар да имаше досадния навик да се отплесва в мисли. Понякога се разсейваше толкова, че минаваха минути, преди да забележи, че събеседниците му го чакат.
— Не бях сигурна кого да попитам, отче — поде Сарене. — Трябва да направя вдовишко изпитание, но никой не ми обяснява какво е това.
— Аха. — Омин кимна с лъскавата си плешива глава. — Наистина е объркващо за един чужденец.
— Защо никой не ми обяснява?
— Церемонията е полурелигиозна, останала е от дните, когато Елантрис управляваше тук. Всичко, свързано с града, е табу в Арелон, особено за вярващите.
— И как да разбера какво се очаква от мен? — попита раздразнено Сарене.
— Не се гневи, дете — отговори с успокояващ тон Омин. — Табу е, но само по обичай, не според доктрината. Не мисля, че Доми би имал нещо против да задоволя любопитството ти.
— Благодаря, отче — въздъхна Сарене с облекчение.
— След като съпругът ти е починал, очаква се да покажеш мъката си открито, иначе хората ще решат, че не си го обичала.
— Но аз не го обичах. Дори не го познавах.
— Въпреки това е уместно да изпълниш изпитанието. Мащабът на вдовишкото изпитание показва колко важен е бил съюзът и колко уважаваш съпруга си. Ако се прескочи, би било лош знак.
— Но това не е ли езически ритуал?
— Не точно. — Омин поклати глава. — Елантрисците го въведоха, но няма нищо общо с тяхната религия. Просто е акт на милосърдие, който се е превърнал в традиция.