— Със сигурност би било полезно, милейди.
— Не мога да си позволя този лукс. Гьорнът иска хората да намразят елантрисците. Значи моята работа е да му се противопоставя.
— Какво планирате, милейди?
— Ще видиш — усмихна се тя. — Първо, да се върнем в покоите ми. От доста време искам да се чуя с баща ми.
— Ене? Радвам се, че се обади. Притеснявах се за теб. — Светещата глава на Евънтео висеше пред нея.
— Можеше да ме потърсиш по всяко време, татко — отвърна Сарене.
— Не исках да ти досаждам, скъпа. Знам колко цениш независимостта си.
— Независимостта е на второ място пред дълга. Нациите рухват. Нямаме време да се тревожим за чувствата си.
— Ще се поправя — засмя се баща й.
— Какво става в Теод, татко?
— Нещата не вървят на добре. — Гласът на Евънтео помръкна. — Времената са опасни. Потуших нов култ на джескерски мистерии. Винаги се появяват, щом наближи затъмнение.
Сарене потръпна. Участниците в мистериите бяха странни хора и баща й не обичаше да се разправя с тях. В гласа му се долавяше резервираност. Явно още нещо го измъчваше.
— Има още, нали?
— Боя се, че да, Ене — призна баща й. — Нещо по-лошо.
— Какво?
— Нали познаваш Ашгрес, посланика на Фьорден?
— Да — намръщи се Сарене. — Какво е направил? Заклеймил те е публично?
— Не, нещо по-лошо. — Баща й се угрижи съвсем. — Тръгна си.
— Тръгна си? От страната ли? След всичките усилия на Фьорден да създаде отново дипломатическо представителство?
— Точно така, Ене. Помъкна целия си антураж, изнесе прощална реч на кея и замина. Имаше нещо тревожно в цялата работа.
— Това не е добре — съгласи се Сарене. Фьорден се държеше догматично по отношение на присъствието си в Теод. За да си тръгне, Ашгрес бе получил лично нареждане от вирна. Сякаш се бяха отказали от Теод завинаги.
— Уплашен съм, Ене. — Думите я сразиха повече от всичко. Баща й беше най-силната личност, която познаваше.
— Не бива да говориш така.
— Само пред теб, Ене — каза Евънтео. — Искам да разбереш колко сериозна е ситуацията.
— Знам. Разбирам. Тук, в Кае, има гьорн.
Баща й изпсува, което не си позволяваше пред нея.
— Мисля, че мога да го удържа, татко — продължи бързо Сарене. — Двамата вече се дебнем.
— Кой е?
— Казва се Хратен.
Баща й изпсува още по-вулгарно.
— Идос Доми, Сарене! Знаеш ли кой този? Хратен е гьорнът, който е служил в Дуладел шест месеца преди рухването на републиката.
— Досетих се, че е той.
— Трябва да се махнеш, Сарене. Този човек е опасен. Знаеш ли колко хора загинаха в дуладелската революция? Имаше десетки хиляди жертви.
— Знам, татко.
— Изпращам ти кораб. Ще се окопаем тук, където нито един гьорн не може да проникне.
— Няма да тръгна, татко — каза Сарене решително.
— Сарене, помисли логично. — Евънтео заговори тихо и настойчиво, както правеше, когато искаше да я накара да свърши нещо. Обикновено успяваше. Беше един от малцината, който можеше да я убеди. — Всички знаят, че арелонското управление е трагично. Ако този гьорн е повалил Дуладел, няма да има проблем да стори същото в Арелон. Не може да се надяваш, че ще го спреш, щом цялата страна е срещу теб.
— Татко, трябва да остана, независимо от ситуацията.
— Каква лоялност им дължиш? — изтъкна Евънтео. — Съпруг, когото не познаваше? Народ, който не е твой?
— Аз съм дъщеря на техния крал.
— И тук си дъщеря на крал. Каква е разликата? Тук хората те познават и уважават.
— Те ме познават, татко, но за уважението… — Сарене се почувства неудобно. Старите чувства започнаха да вземат връх. Чувствата, който я бяха накарали да напусне родината си на първо място, да зареже всичко в полза на чуждата страна.
— Не разбирам, Ене. — Баща й изглеждаше наранен.
Сарене въздъхна и затвори очи.
— О, татко, ти така и не го видя. За теб бях наслада, красивата ти и интелигентна дъщеря. Никой не смееше да ти каже какво наистина мисли за мен.
— За какво говориш? — настоя той, използвайки кралския си тон.
— Татко. Аз съм на двайсет и пет, пряма, съобразителна и често безочлива. Сигурно си забелязал, че никой не ми поиска ръката.
Баща й замълча за момент.
— Мислил съм по въпроса — призна накрая той.
— Бях неомъжената дъщеря на краля, трън, който никой не искаше да докосва. — Сарене опитваше безуспешно да прикрие горчивината в гласа си. — Мъжете се присмиваха зад гърба ми. Никой не смееше да се ангажира романтично с мен, защото щеше да стане обект на подигравки.
— Мислех, че просто си независима. Че не мислиш никого за достатъчно достоен.
Сарене се засмя сухо.
— Ти ме обичаш, татко. Никой родител не би признал, че детето му е непривлекателно. Истината е, че никой не желае интелигентна жена.