— Не е вярно — възрази баща й незабавно. — Майка ти е брилянтна.
— Ти си изключение и затова не можеш да го осъзнаеш. Силната жена не е предимство в този свят, дори в Теод, за който винаги съм твърдяла, че е по-напред от останалите страни. Но няма голяма разлика. Казват, че дават свобода на жените си, но всъщност така изтъкват, че свободата е тяхна, щом могат да я раздават. В Теод съм стара мома. В Арелон съм вдовица — продължи тя. — Има огромна разлика. Колкото и да обичам Теод, ще трябва да живея постоянно със съзнанието, че никой не ме иска. Тук поне мога да се убеждавам, че някой някога ме е желал, дори само по политическа причина.
— Може да ти намерим жених.
— Не мисля, татко. — Сарене поклати глава и седна на стола. — Теорн вече има деца и съпругът ми няма шанс да седне на трона, а това беше единствената причина някой да помисли за женитба с мен. Държавите под деретски контрол не биха се сродили с нас. Така остава само Арелон, а брачният договор ми забранява да се омъжвам отново. Не, наистина няма кой, татко. По-добре да се възползвам от положението си тук. Поне мога да си спечеля уважение, без да се притеснявам как действията ми ще се отразят на брачните перспективи.
— Разбирам — каза баща й. Можеше да долови недоволството в гласа му.
— Татко, нали не трябва да ти напомням да не се тревожиш за мен? Имаме много по-големи проблеми.
— Няма как да не се тревожа за теб. Ти си единствената ми дъщеря.
Сарене поклати глава, решена да смени темата, преди да заплаче. Беше засрамена, че е унищожила идиличната му представа за нея, и се чудеше как да смени темата на разговора.
— Чичо Кайн е тук, в Кае.
Успя. Чу как баща й си поема остро дъх от другата страна на сеона.
— Не искам да чувам името му, Ене.
— Но…
— Не.
Сарене въздъхна.
— Добре, разкажи ми за Фьорден. Какво планира вирнът, според теб?
— Този път наистина нямам представа. — Евънтео позволи да бъде отклонен от темата. — Сигурно е нещо голямо. Навсякъде започват да затварят границите пред търговците ни, а посланиците взеха да изчезват. Замислям се да ги призова обратно.
— Ами шпионите?
— Изчезват почти толкова бързо. Не съм успявал да вкарам някого във Велдинг от месеци. Само Доми знае какво кроят вирнът и гьорните. Изпращането на шпиони във Фьорден тези дни е истинско самоубийство.
— Но го правиш въпреки това — каза тихо Сарене, доловила болката в гласа му.
— Налага се. Това, което открият, може да спаси хиляди, макар че от това не ми става по-леко. Иска ми се да можехме да внедрим някого в Дакор.
— В манастира ли?
— Да — потвърди Евънтео. — Знаем с какво се занимават другите манастири. Ратбор обучава убийци, Фелдор — шпиони, а останалите — войници. Дакор обаче ме притеснява. Чувал съм ужасяващи неща за този манастир. Не мога да повярвам, че някой, дори деретите, са способни на такива неща.
— Това значи ли, че Фьорден се готви за война?
— Не знам. Засега не изглежда, но кой знае. Вирнът може да ни изпрати многонационална армия по всяко време. Малката ми утеха е, че той едва ли знае, че го осъзнаваме. За съжаление това ме поставя в трудна позиция.
— Как така?
В гласа на баща й се усети колебание.
— Ако вирнът обяви свещена война, това ще е краят на Теод. Не можем да устоим на обединените източни страни. Ене, няма да стоя и да гледам как колят хората ми.
— Обмисляш капитулация ли? — ядоса се Сарене.
— Кралят има дълг да закриля народа си. Ако трябва да избирам между обръщане на вярата и унищожение, мисля, че ще трябва да избера покръстването.
— Ще станеш като безгръбначните джиндосци.
— Те са мъдри хора, Сарене — заяви баща й твърдо. — Направиха каквото бе нужно, за да оцелеят.
— Но това значи да се предадеш!
— Значи, че трябва да сторя необходимото. Засега няма да правя нищо. Докато има две нации, които все още се държат, имаме надежда. Но ако Арелон падне, ще бъда принуден да се предам. Не можем да се борим с целия свят. Както една песъчинка не може да се пребори с океана.
— Но… — гласът на Сарене заглъхна. Виждаше затрудненията на баща си. Военната съпротива срещу Фьорден щеше да е напълно безмислена. Обръщане или смърт — и двете бяха неприятни, но покръстването очевидно оставаше логичният избор. Един вътрешен глас я убеждаваше, че смъртта си струва, ако би доказала, че истината е по-силна от физическата мощ. Трябваше да се погрижи баща й да не се изправя пред такъв избор. Ако успееше да спре Хратен, можеше да спре и вирна. Поне за известно време.
— Със сигурност оставам, татко — обяви тя.
— Знам, Ене. Ще бъде опасно.
— Разбирам. Но ако Арелон падне, предпочитам да съм мъртва, вместо да гледам какво ще се случва в Теод.