— Внимавай и дръж гьорна под око. О, и ако случайно разбереш защо вирнът потопява корабите на Ядон, ми кажи.
— Какво? — изуми се Сарене.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам? — настоя тя.
— Крал Ядон загуби почти цялата си търговска флота. Според официалните доклади това е дело на пирати, останки от флотата на Дрезгавия Дреок. Но според моите информатори е намесен Фьорден.
— Това било значи!
— Кое?
— Преди четири дни бях на бал — обясни Сарене. — Един слуга достави съобщение на краля, което го разстрои сериозно.
— Времевият период съвпада. Аз разбрах преди два дена.
— Защо му е на вирна да потапя мирни търговски съдове? — зачуди се Сарене. — Освен ако… Идос Доми! Ако кралят загуби приходите си, ще е лесно да загуби и трона!
— Верни ли са тези глупости, че титлите са обвързани с парите?
— Напълно. Ядон отнема титлите, ако семействата не могат да поддържат приходите си. Ако загуби собствените си средства, това ще унищожи основата на управлението му. Хратен може да го замени с друг. Човек, който ще по-благосклонен към Шу-Дерет, тогава няма да има нужда от революция.
— Звучи правдоподобно. Ядон сам си го проси, като използва толкова нестабилна система за управление.
— Сигурно е Телрий. Затова е изхарчил толкова пари за бала. Херцогът искаше да демонстрира финансова стабилност. Не бих се учудила, ако е покрил разходите си с планина от фьорденско злато.
— Какво ще правиш?
— Ще го спра — отвърна Сарене. — Въпреки че ми е неприятно. Ядон наистина не ми харесва.
— За жалост явно Хратен ни е избрал съюзниците.
Сарене кимна.
— Оставил ми е Елантрис и Ядон. Незавидна позиция.
— Всички се стараем максимално, като използваме даденото от Доми.
— Говориш като жрец.
— Напоследък намирам причини да се обърна към религията.
Сарене се замисли за момент, преди да отговори.
— Мъдър избор, татко. Ако Доми иска да ни помогне, сега е моментът. Краят на Теод ще е край и на Шу-Корат.
— Може би за известно време — отвърна баща й. — Истината не може да бъде победена. Въпреки че хората го забравят често.
Сарене лежеше в леглото, загасила лампите. Аше висеше в далечния край на стаята, но светлината му бе приглушена, така че изглеждаше като рисунка на аон върху стената.
Разговорът с баща й беше приключил преди час, но последствията щяха да витаят в ума й с месеци. Никога не обмисляше капитулацията, но сега изглеждаше почти неизбежна. Знаеше, че вирнът едва ли ще остави баща й да управлява, дори да смени вярата си. Също така знаеше, че Евънтео с готовност ще даде живота си, за да не страдат поданиците му.
Замисли се за собствения си живот и смесените спомени от Теод. В кралството бяха нещата, които обичаше най-много — баща, брат и майка.
Горите около пристанищната столица Теоин също й бяха скъп спомен. Помнеше как снегът покриваше земята. Една сутрин видя всичко обвито в красив слой лед. Дърветата изглеждаха като блестящи скъпоценности в зимното утро.
Но Теод й напомняше за болката и самотата. За изключването от обществото и униженията, на които я подлагаха мъжете. Още от ранни години бе доказала, че има остър ум и още по-остър език. Двете неща я отличаваха от останалите жени. Не че те не бяха интелигентни, просто бяха достатъчно мъдри да го крият, докато не се омъжат.
Не всички искаха глупави жени, но малцина се чувстваха удобно край някоя, която бе видимо по-умна от тях. Когато Сарене осъзна какво си е причинила, малцината, които можеха да я поискат, бяха вече женени. Тя разбра какво е мнението за нея в двора и се ужаси, когато научи колко й се присмиват. След това ставаше само по-лошо, а тя остаряваше. В земя, където всички бяха сгодени до осемнайсет, тя бе стара мома на двайсет и пет. Висока, суха и сприхава стара мома.
Самообвиненията й бяха прекъснати от шум. Не идваше от коридора или прозореца, а от нейната стая. Тя се надигна със затаен дъх, готова да скочи. След това осъзна, че шумът идва от стената. Намръщи се объркано. От онази страна нямаше никакви стаи. Това беше фасадата на двореца. Прозорецът й гледаше към града.
Шумът не се повтори и Сарене реши, че е нормално изпукване на сградата, и се опита да поспи въпреки тревогите си.
Дилаф изглеждаше някак разсеян, когато влезе през вратата. След това зърна елантрисеца, седящ на стол пред бюрото на Хратен. Шокът почти щеше да го убие.
Хратен се усмихна. Дилаф беше затаил дъх, очите му се пулеха, а лицето придобиваше цвета на бронята на гьорна.
— Хругат Джа! — извика изненадано Дилаф, прибягвайки до фьорденската ругатня.