Хратен сбърчи вежди при това избухване. Не заради обидата, а от смайване, че това са първите думи на Дилаф. Артетът явно наистина бе потънал дълбоко във фьорденската култура.
— Поздрави Дирен, артет. — Хратен посочи към черно-сивото лице на елантрисеца. — И бъди така добър да не използваш името на Джадет като ругатня. Това е един фьорденски навик, който ми се иска да не беше възприемал.
— Елантрисец!
— Да — потвърди Хратен. — Много добре, артет. И не, не можеш да го изгориш на клада.
Хратен се облегна леко назад и се усмихна, докато Дилаф се мръщеше на елантрисеца. Беше го извикал, знаейки напълно каква реакция ще получи, и се чувстваше малко виновен. Това все пак не можеше да му попречи да се наслади на момента.
Накрая Дилаф го изгледа жлъчно, макар че бързо маскира погледа си с трудно наложено подчинение.
— Защо той е тук, хроден?
— Реших, че ще е добре да опознаем лицето на врага, артет. — Хратен се надигна и отиде до уплашения елантрисец. Естествено, двамата жреци говореха на фьорденски. Мъжът ги гледаше объркано, а в очите му се мяркаше животински страх.
Хратен клекна и огледа демона си.
— Дилаф, всичките ли са плешиви? — попита той заинтригувано.
— В началото не — отвърна артетът кисело. — Имат си коса, когато коратските кучета ги подготвят за влизане в града. Кожата също е по-бледа.
Хратен посегна и докосна бузата на мъжа. Кожата му беше груба и грапава.
Елантрисецът го гледаше уплашено.
— Тези черни петна са характерни, нали?
— Това е първият знак, хроден — отвърна Дилаф по-спокойно. Или беше свикнал със съществото, или първичният изблик на омраза бе преминал в търпеливо, тлеещо отвращение. — Обикновено се случва през нощта. Когато прокълнатият се събуди, по тялото му има тъмни петна. Кожата им добива сиво-кафяв оттенък след време, като на този тук.
— Като кожата на балсамиран труп — отбеляза Хратен. Беше посещавал няколко пъти университета в Сворден и знаеше, че пазят тела за обучение.
— Много подобно — съгласи се тихо Дилаф. — Кожата не е единственият знак, хроден. Вътрешностите им също са изгнили.
— Откъде знаеш?
— Сърцата им не бият. И умовете им не работят. Има истории от началните дни, преди всички да бъдат хвърлени в града. За няколко месеца изпадат в кома. Едва помръдват и само стенат от болка.
— Болка ли?
— Болката на душите им, които Джадет изгаря — обясни Дилаф. — Натрупва се в тях, докато не погълне съзнанието им. Това е тяхното наказание.
Хратен кимна и загърби елантрисеца.
— Не трябваше да го пипате, хроден — каза Дилаф.
— Нали сам каза, че Джадет ще защити вярващите. Защо да се страхувам?
— Доведохте злото в храма, хроден.
Хратен изсумтя.
— Дилаф, знаеш, че в тази сграда няма нищо свято. В страна, която не се е посветила на Шу-Дерет, не може да се освещава земя.
— Разбира се — съгласи се Дилаф. В очите му се разгаряше възбуда.
Този поглед започна да изнервя Хратен. Може би щеше да е добре да съкрати престоя на артета в тази стая.
— Извиках те, защото искам да направиш приготовленията за литургията довечера. Аз съм зает. Искам да разпитам този елантрисец.
— Както наредите, хроден. — Дилаф продължаваше да гледа към съществото.
— Свободен си, артет — каза твърдо Хратен.
Дилаф изръмжа тихо и излезе от стаята, за да изпълни заръките.
Хратен се обърна към елантрисеца. Съществото не изглеждаше безумно, както твърдеше Дилаф. Капитанът на стражата, който го бе довел, даже бе споменал името му, което намекваше, че може да говори.
— Разбираш ли ме, елантрисецо? — попита Хратен на аонски.
Дирен се сепна, след което кимна.
— Интересно — усмихна се Хратен.
— Какво искате от мен? — попита мъжът.
— Само да отговориш на няколко въпроса. — Хратен отиде до бюрото си и седна. Продължи да изучава съществото с любопитство. Никога не беше виждал подобна болест.
— Имате ли… имате ли храна? — попита елантрисецът. В очите му проблесна дива искра при тези думи.
— Обещавам, че ако отговориш на въпросите ми, ще те върна в Елантрис с кошница, пълна с хляб и сирене.
Това привлече вниманието на елантрисеца и той кимна отривисто.
Значи е гладен. Какво беше казал Дилаф? Че няма сърцебиене? Може би болестта засягаше метаболизма. Сърцата биеха толкова бързо, че бе невъзможно да се долови пулс, и това някак засилваше апетита?
— Дирен, с какво се занимаваше, преди да те хвърлят в града?
— Бях селянин, милорд. Работех в плантация Аор.
— От колко време си елантрисец?
— Вкараха ме през есента — отвърна Дирен. — Седем месеца? Осем? Вече не броя…
Значи предположението на Дилаф, че съществата изпадаха в кома след няколко месеца, беше неправилно. Хратен се замисли каква ли полезна информация можеше да извлече от този мъж.