— Как е в Елантрис? — попита жрецът.
— Ужасно, милорд. — Дирен сведе поглед — Има банди. Ако навлезеш в територията им, те гонят и може да те наранят. Никой не го обяснява на новодошлите. Ако си невнимателен, може да се озовеш на пазара… Това е лошо. А има и нова банда. Така казаха някои познати. Четвърта банда, по-могъща от останалите.
Банди. Това намекваше за поне примитивно общество. Хратен се намръщи. Ако бандите наистина бяха толкова жестоки, може би можеше да ги използва като пример за свракис пред последователите си. Но докато говореше с послушния Дирен, той реши, че е по-добре да ги заклеймява от разстояние. Ако част от елантрисците бяха безобидни като това същество, жителите на Кае щяха да се разочароват от подобни демони.
С напредването на разпита Хратен осъзна, че Дирен не знае много повече. Не можеше да обясни какво е шаод, защото му се бе случил през нощта. Твърдеше, че е мъртъв, каквото и да значеше това, и че раните му не заздравяват. Дори показа на Хратен няколко охлузвания. Раната не кървеше и Хратен реши, че кожата просто не е зараснала добре.
Дирен не знаеше нищо за елантриската магия. Твърдеше, че е виждал как другите правят магически рисунки във въздуха, но нямаше понятие как. Знаеше само, че е гладен, много гладен. Повтори това на няколко пъти, както и че се бои от бандите.
Хратен беше доволен, че е научил това, което искаше. Елантрис беше жестоко място, но разочароващо с човешките си методи. Той повика капитана на стражата.
Мъжът влезе и се поклони сервилно. Носеше дебели ръкавици и изръчка елантрисеца от стола му с дълга пръчка. Капитанът прие нетърпеливо кесията с монети и обеща на Хратен, че ще купи на съществото кошница с храна. След това подкара затворника си през вратата, разминавайки се с Дилаф. Артетът изгледа разочаровано как плячката му си заминава.
— Всичко готово ли е? — попита Хратен.
— Да, хроден. Хората вече започнаха да пристигат.
— Добре. — Хратен се облегна назад и сплете пръсти замислено.
— Нещо притеснява ли ви, хроден?
Гьорнът поклати глава.
— Просто планирам тазвечерната проповед. Мисля, че е време за следващата стъпка от плана ни.
— Следващата стъпка ли, хроден?
Хратен кимна.
— Мисля, че вече установихме позицията си към Елантрис. Хората винаги ще намерят демони около себе си, особено ако им дадеш необходимата мотивация.
— Да, хроден.
— Артет, не забравяй, че нашата омраза има цел.
— Тя обединява последователите ни и им дава общ враг.
— Точно така. — Хратен облегна лакти на бюрото. — Но има и друга цел. Не по-малко важна. След като дадохме на хората нещо за мразене, трябва да изградим връзка между Елантрис и нашите врагове.
— Шу-Корат — усмихна се зловещо Дилаф.
— Отново си прав. Коратските жреци подготвят новите елантрисци. Те са в основата на милостта, която тази страна оказва на падналите богове. Ако намекнем, че коратската толерантност прави от жреците симпатизанти, омразата на хората към Елантрис ще се пренасочи към Шу-Корат. Техните жреци ще имат два варианта. Или да приемат нашите обвинения, или да се присъединят към нас срещу Елантрис. Ако изберат първото, народът ще се обърне срещу тях. Ако направят второто, ще попаднат под теологичния ни контрол. След това с няколко прости трика ще ги накараме да се изложат, така ще изглеждат безсилни и незначителни.
— Чудесно — каза Дилаф. — Но ще стане ли достатъчно бързо? Имаме толкова малко време.
Хратен се сепна и изгледа усмихнатия артет. Откъде знаеше за крайния срок? Нямаше как, сигурно просто предполагаше.
— Ще се получи. Монархията е нестабилна, а религията разклатена и хората търсят ново водачество. Шу-Дерет ще е като скала сред подвижните пясъци.
— Чудесна аналогия, хроден.
Хратен не можеше да разбере дали Дилаф му се подиграва, или говори сериозно.
— Артет, имам задача за теб. Искам ти да направиш връзката на днешната литургия. Да настроиш хората срещу Шу-Корат.
— Няма ли да го сторите вие?
— Аз ще говоря втори и ще им предложа логика. Ти разпалваш страстите, а недоверието към Шу-Корат трябва да се зароди в сърцата им.
Дилаф кимна и наведе глава в знак, че приема задачата. Хратен махна с ръка, показвайки, че разговорът е приключил, и артетът отстъпи, като затвори вратата зад себе си.
Дилаф говореше с характерния си фанатизъм. Бе се покачил на подиум извън храма, защото вече се събираха твърде много хора. Топлите пролетни вечери бяха подходящи за подобни прояви, а залезът и факлите създаваха чудесна комбинация от светлина и сянка.