Хората го слушаха напрегнато, макар че често се повтаряше. Хратен се подготвяше за службите с часове, като смесваше внимателно повторението за затвърждаване и оригиналността за поддържане на интереса.
Дилаф пък просто говореше. Нямаше значение, че повтаря все същите заклеймявания към Елантрис и монотонните възхвали на империята на Джадет. Хората го слушаха. След първата седмица Хратен успя да заглуши собствената си завист и я замени с гордост.
Докато слушаше проповедта на артета, той се поздрави за неговата ефективност.
Дилаф се придържаше към указанията му. Започна с нормалните хули към Елантрис, после смело започна да сипе обвинения към Шу-Корат. Тълпата се водеше по него и позволяваше емоциите й да бъдат пренасочени. Всичко се развиваше по плана на Хратен, нямаше нужда да изпитва завист. Гневът на артета бе като река, отклонена от Хратен към тълпата. Дилаф имаше талант, но Хратен бе майсторът зад него.
Поне така си мислеше, докато артетът не го изненада. Церемонията се развиваше добре и гневът на Дилаф насаждаше у тълпата омраза към всичко коратско. Но това се промени, когато Дилаф се върна отново на Елантрис. В началото Хратен не се усети. Дилаф имаше навика да се отплесва в проповедите.
— Внимавайте! — извика внезапно Дилаф. — Вижте свракис! Вижте очите му и намерете форма за вашата омраза! Разпалете огъня на Джадет, който гори във всички ви!
Хратен се смрази. Дилаф махна към единия край на сцената, където внезапно лумнаха две факли. Елантрисецът Дирен беше вързан за кол и стоеше с наведена глава. По лицето му имаше нови рани.
— Вижте врага! — изпищя Дилаф. — Вижте го! Той не кърви! Във вените му няма кръв, а сърцето в гърдите не бие. Нали философът Грондкест казва, че хората са равни, защото всички са свързани от кръвта? Ами тези, които нямат кръв? Как да ги наречем?
— Демони! — извика някой от тълпата.
— Дяволи!
— Свракис! — изкрещя Дилаф.
Хората се разпалиха и започнаха да крещят обвинения към окаяната жертва. Елантрисецът изпищя диво, животински. Нещо в него се беше променило. При разговора с Хратен отговорите му бяха неохотни, но ясни. Сега в очите нямаше разум, а само болка. Гласът му стигна до Хратен през виковете на тълпата.
— Унищожете ме! — молеше съществото. — Спрете болката! Унищожете ме!
Гласът изтръгна Хратен от вцепенението. Мигновено осъзна нещо: не можеше да позволи на Дилаф да убие този елантрисец пред публиката. Веднага си представи как тълпата ще се разбеснее и ще изгори създанието в пристъп на масова ярост. Това щеше да провали всичко. Ядон не би позволил публична екзекуция, дори когато жертвата бе от Елантрис. Миришеше твърде много на хаоса отпреди десет години, който беше съборил предишното управление.
Хратен седеше отстрани на подиума заедно с другите жреци. Тълпата напираше към сцената, а Дилаф стоеше отпред, разперил ръце.
— Трябва да бъдат унищожени! — пищеше артетът. — Всичките! Пречистени от свещения огън!
Хратен скочи на подиума.
— И така ще стане! — извика той, прекъсвайки дребния жрец.
Дилаф млъкна. Обърна се и кимна към един от другите свещеници, който държеше факла. Сигурно си мислеше, че Хратен не може да попречи на екзекуцията, без да подрони собствения си авторитет пред тълпата.
„Не и този път, артет. Няма да ти позволя да правиш, каквото си искаш.“
Не можеше да противоречи на Дилаф, защото иначе щеше да покаже, че в редиците им има разцепление.
Но можеше да изопачи думите му. А това беше една от основните му специалности.
— Но с какво ще помогне това? — извика той, опитвайки да заглуши шумната тълпа. Хората се бутаха напред в очакване на екзекуцията и сипеха проклятия по елантрисеца.
Хратен стисна зъби, избута Дилаф и взе факлата от ръцете на другия жрец. Чу как Дилаф изсъска раздразнено, но не му обърна внимание. Ако не овладееше тълпата, тя щеше да се втурне и да се разправи лично с елантрисеца.
Хратен протегна факлата и започна да я размахва ритмично, карайки хората да вият от удоволствие.
Постепенно между виковете започна да настъпва тишина.
— Пак ви питам, хора! — извика той, когато тълпата замълча, подготвяйки се за нов крясък.
Хората се заковаха.
— Какво добро ще ни донесе убийството на това същество?
— Това е демон! — изкрещя някой от тълпата.
— Да! — съгласи се Хратен. — Но вече е измъчен. Лично Джадет го е проклел. Чуйте как моли за смъртта си! Това ли искате да направим? Да изпълним желанието му?
Хратен изчака напрегнато. Някои от хората викаха по навик, но други се замисляха. Настъпи объркване и част от напрежението се стопи.
— Свракисите са наши врагове — заговори той овладяно, а гласът му доби твърдост, вместо плам. Думите му продължиха да успокояват тълпата. — Но не е наша работа да ги наказваме. Това е дело на Джадет! Ние имаме други задачи. Това същество, този демон е нещото, към което коратските свещеници настояват да изпитвате жалост! Чудите се защо Арелон е беден в сравнение с източните нации? Заради коратските глупости. Затова ви липсват богатствата и благополучието на Джиндо и Сворден. Коратите са твърде благи. Не е наша работа да унищожим това същество, но не е наша работа и да се грижим за него! Не трябва да ги съжаляваме и да ги търпим да живеят в толкова величествен и богат град като Елантрис.