Хратен загаси факлата и махна на жреца да стори същото с онези, осветяващи бедния елантрисец. Светлината изчезна, съществото се скри от поглед и тълпата почна да се укротява.
— Запомнете — продължи гьорнът. — Коратите се грижат за елантрисците. Дори сега се дърпат, когато ги попитате дали тези създания са демони. Страх ги е, че градът ще се върне към старата си слава, но ние знаем. Знаем, че Джадет ги е прокълнал. Няма милост за прокълнатите! Шу-Корат е причина за вашите беди. Религията поддържа и закриля Елантрис. Няма да се отървете от проклятието, докато коратските жреци имат власт в Арелон. Затова вървете! Кажете на приятелите си какво научихте и ги накарайте да отрекат коратската ерес!
Настъпи тишина. Хората завикаха одобрително, насочили недоволството си в друга посока. Хратен ги гледаше внимателно, докато не започнаха да се разпръсват. Омразата им почти бе преминала. Хратен въздъхна с облекчение. Нямаше да има нощни нападения над коратски жреци и храмове. Речта на Дилаф беше твърде бърза и страстна, за да нанесе трайни щети. Беше успял да предотврати бедствието.
Хратен се обърна и погледна към Дилаф. Артетът бе слязъл от сцената, щом изгуби контрол, и сега гледаше как тълпата се разотива с видим гняв.
Искаше да превърне всички в яростни фанатици по свое подобие. Но омразата им щеше да премине бързо, беше моментна. Хората имаха нужда от повече. Трябваше им знание, не само истерия.
— Артет — повика го Хратен сурово. — Трябва да поговорим.
Жрецът сведе гневния си поглед и кимна. Елантрисецът продължаваше да пищи за смърт. Хратен махна на двама други свещеници.
— Вземете създанието и елате в градината.
Сетне се обърна към Дилаф и кимна към портата в дъното на деретския храм. Артетът се подчини и тръгна към градината. Хратен го последва, подминавайки объркания капитан на стражата.
— Милорд? — обади се мъжът. — Младият жрец ме настигна, преди да се върна в града. Каза, че искате съществото обратно. Сгреших ли?
— Няма нищо — отвърна учтиво Хратен. — Връщай се на служба. Ние ще се погрижим за елантрисеца.
Елантрисецът посрещна пламъците с желание въпреки ужасната болка, която сигурно причиняваха. Дилаф стоеше отстрани и гледаше трескаво, макар ръката на Хратен да бе пуснала факлата върху полятото с масло същество.
Хратен гледаше как мъжът гори, а болезнените крясъци постепенно бяха заглушени от бушуващия огън. Тялото гореше лесно, твърде лесно.
Гьорнът почувства лека вина, че е предал Дирен, макар да бе глупаво. Елантрисецът може би не беше дявол, но със сигурност бе прокълнат от Джадет. Хратен не му дължеше нищо.
Въпреки това съжаляваше, че изгаря съществото. За нещастие побоят на Дилаф явно го бе подлудил и нямаше как да го върнат в града в това състояние. Пламъците бяха единственият избор.
Хратен гледаше очите на клетника, докато огънят не го погълна напълно.
— Пламтящият огън на недоволството на Джадет ще ги прочисти — прошепна Дилаф, цитирайки „До-Дерет“.
— Само Джадет може да съди, чрез единствения си слуга, вирн — отвърна Хратен с друг пасаж от същата книга. — Не трябваше да ме принуждаваш да убивам това същество.
— Беше неизбежно — заяви Дилаф. — Всички трябва да се преклонят пред волята на Джадет, а той повелява Елантрис да изгори. Просто следвах съдбата.
— Почти изтърва тълпата от контрол с крясъците си, артете — озъби се Хратен. — Бунтът трябва да бъде внимателно планиран и изпълнен, иначе ще се обърне срещу създателите си, а не само срещу враговете им.
— Аз… увлякох се. Но убийството на един елантрисец нямаше да предизвика безредици.
— Не знаеш това. А и какво щяхме да правим с Ядон?
— Че той защо би бил против? — учуди се Дилаф. — Според собствените му заповеди избягалите елантрисци могат да бъдат изгаряни. Никога не би се застъпил за тях.
— Но може да се опълчи срещу нас! Не биваше да показваш това същество на службата.
— Хората заслужават да знаят какво трябва да мразят.
— Хората още не са готови — скастри го сурово Хратен. — Трябва да държим омразата им под контрол. Ако започнат безредици в града, Ядон ще спре проповедите ни.