Дилаф присви очи.
— Говорите като че ли опитвате да избегнете неизбежното, хроден. Вие подклаждате омраза, нима ще отречете отговорността си за смъртта, която тя ще предизвика? Омразата и недоволството не могат да останат под контрол за дълго, все някъде ще намерят отдушник.
— Но това ще стане, когато поискам аз — заяви студено Хратен. — Наясно съм с отговорността, артет, макар да се съмнявам дали ти я разбираш. Преди малко каза, че убийството на този елантрисец е по волята на Джадет, а ти просто си следвал съдбата, извивайки ми ръцете. Е, кое ще е вярно? Смъртта, която ще предизвикам, мое дело ли ще е, или Божия воля? Как ти ще си невинен служител, а аз трябва да поема пълна отговорност за жителите на този град?
Дилаф издиша шумно. Знаеше, че е победен. Поклони се учтиво и влезе в храма.
Хратен го изгледа с нарастващ гняв. Действията на Дилаф бяха глупави и импулсивни. Дали се опитваше да подрони властта на Хратен, или просто действаше с фанатична страст? Ако беше второто, то безредиците бяха по вина на Хратен. Точно той се чувстваше горд по-рано колко полезен инструмент е създал от Дилаф.
Гьорнът поклати глава и въздъхна. Тази вечер бе победил, но напрежението между двамата растеше. Не можеха да си позволят открити спорове. Слуховете за разцепление сред деретите щяха да подронят авторитета им.
Даде си сметка обаче, че трябва да предприеме нещо за артета. Дилаф започваше да се превръща в пречка.
Взе решение и се приготви да тръгва. Очите му попаднаха на овъглените останки на елантрисеца. Не можа да удържи потръпването.
Доброволното приемане на пламъците връщаше някои спомени, които отдавна се бе опитал да прогони. Спомени за болка, жертва и смърт.
Спомени за Дакор.
Той загърби изпепелените кости и влезе в храма. Имаше още работа тази вечер.
Сеонът се издигна от кутията си, подчинявайки се на командата на Хратен. Гьорнът се смъмри наум. Използваше създанието за втори път в рамките на седмица. Не биваше да разчита прекалено на сеона. Но нямаше друг начин да изпълни целта си. Дилаф беше прав: времето беше оскъдно. Беше прекарал две седмици в Арелон, както и една преди това в път. Оставаха му само седемдесет дни и въпреки числеността на тълпата тази вечер бе покръстил съвсем малка част от нацията.
Само един факт му даваше надежда. Арелонската аристокрация беше концентрирана в Кае. Да се стои извън двора, бе политическо самоубийство. Ядон даваше и взимаше титлите с охота и аристокрацията трябваше да се върти около него, за да поддържа позициите си. Вирн нямаше да се интересува дали Хратен е покръстил населението. Ако аристокрацията се преклонеше, държавата щеше да се смята за деретска.
Гьорнът имаше шанс, но го чакаше много работа. Мъжът, на когото се обаждаше, имаше важна задача. Той не беше гьорн, което правеше употребата на сеон доста необичайна. Но пък вирнът не беше забранил изрично свързването с други хора и Хратен действаше рационално.
Сеонът се задейства и скоро в светлината му се появи ушатото мише лице на Фортон.
— Кой е? — попита мъжът на фьорденски диалект, който се употребяваше в Хровел.
— Аз съм, Фортон.
— Милорд Хратен? — възкликна изненадано събеседникът му. — Милорд, отдавна не сме се чували.
— Знам, Фортон. Добре ли си?
Мъжът се засмя, но смехът му бързо премина в хриптене. Фортон имаше хронична кашлица, причинена според Хратен от различните вещества, които обичаше да пуши.
— Разбира се, милорд — отвърна Фортон и се изкашля. — Кога не съм бил добре?
Фортон винаги беше доволен от живота, вероятно точно заради различните вещества, които пушеше.
— Какво да направя за вас?
— Имам нужда от един от твоите еликсири.
— Разбира се, разбира се. С какви свойства да е?
Хратен се усмихна. Фортон беше несравним гений и затова бе склонен да търпи ексцентричността му. Мъжът не само имаше сеон, но и беше страстен последовател на мистериите — дегенерирала форма на джескерската религия, срещана в провинциалните райони. Хровел беше официално деретски, но по-голямата част от страната беше пълна с примитивни малки селца, които се контролираха трудно.
Много от селяните участваха с еднакъв устрем в деретските служби и в среднощните церемонии на мистериите. Самият Фортон беше мистик, но винаги се правеше на истински дерет, когато говореше с Хратен.
Гьорнът обясни какво иска и Фортон го повтори. Мъжът беше често дрогиран, но имаше талант в смесването на отвари, отрови и еликсири. Хратен не познаваше втори като него из Сикла. Една от отварите му бе излекувала Хратен, след като веднъж бе отровен от политически съперник. Смяташе се, че за бавнодействащата отрова няма антидот.