— Няма проблем, милорд — обеща Фортон с плътния си диалект. Въпреки че общуваше с хровелци от години, Хратен все още ги разбираше трудно. Беше сигурен, че повечето не подозираха, но във Фьорден съществуваше истинска и чиста форма на езика им.
— Добре.
— Да. Само трябва да смеся две формули, с които вече разполагам — продължи Фортон. — Колко ще ви трябва.
— Поне две дози. Ще ти платя обичайната цена.
— Истинското ми заплащане е знанието, че служа на Джадет — отвърна набожно човекът.
Хратен удържа пристъпа на смях. Знаеше, че жителите на Хровел са оплетени в мистериите. Бяха неприятна форма на вероизповедание, смесица от няколко религии с отклонения като жертвоприношения и ритуали за плодовитост, за да ги направят по-привлекателни. Но с Хровел щеше да се занимава друг път. Хората се подчиняваха на вирна и бяха твърде политически незначителни, за да представляват проблем за Фьорден. Разбира се, душите им бяха в сериозна опасност. Джадет не бе склонен да прощава на невежите.
Друг път, повтори си Хратен. Друг път.
— Кога ще ви трябва тази отвара? — попита мъжът.
— В това е проблемът, Фортон. Трябва ми незабавно.
— Къде сте?
— В Арелон.
— Браво. Милорд най-сетне е решил да покръсти тези неверници.
— Да. — Хратен се усмихна леко. — Твърде дълго търпяхме тези арелонци.
— Ваша милост не можеше да е по-далече. Дори да приготвя отварата тази нощ и да я пратя утре, пак ще пътува поне две седмици.
Хратен се намръщи, но нямаше друга възможност.
— Действай, Фортон. Ще ти се отплатя за припряността.
— Истинският последовател на Джадет ще стори всичко за империята Му, милорд.
Човекът поне познаваше деретската доктрина.
— Има ли нещо друго, милорд? — попита Фортон и се изкашля леко.
— Не. Захващай се за работа и прати отварата колкото се може по-бързо.
— Да, милорд. Започвам веднага. Търсете ме по всяко време.
Хратен се намръщи. Беше забравил за заблудата. Познанията на Фортон не бяха чак толкова всеобхватни. Той не знаеше, че гьорнът разполага със сеон, и си мислеше, че Хратен се моли на Джадет, а Бог предава думите му чрез създанията. Сякаш Бог Джадет се занимаваше с пощенски услуги.
— Лека нощ, Фортон. — Хратен прикри недоволството в гласа си.
Фортон беше наркоман, еретик и лицемер, но си оставаше безценен източник. Гьорнът беше решил отдавна, че щом Джадет търпи слугите му да използват сеони, не би възразил и ако Хратен използва хора като Фортон.
Все пак Джадет бе създал всички хора, дори еретиците.
Град Елантрис сияеше ослепително. Самите камъни светеха, сякаш в тях гореше огън. Рухналите куполи бяха възстановени, а гладката им повърхност лъщеше. Заострените им върхове пробождаха въздуха като лъчи светлина. Стената вече не беше преграда, защото портите бяха постоянно отворени. Тя служеше не за защита, а за основа. Беше част от града, неделим елемент, без който Елантрис нямаше да бъде цял.
Сред цялото това великолепие се движеха елантрисците. Телата им сияеха със същата вътрешна светлина като града. Кожата им беше бледосребърна. Не металическа, а… чиста. Косата им беше бяла, но не износеното сиво-жълтеникаво на старостта. По-скоро ослепителното бяло на нажежен метал, без примеси, могъща и сияйна белота.
Походката им също бе зашеметяваща. Жителите се движеха из своя град със съзнанието за пълен контрол. Мъжете бяха симпатични и високи, дори ниските. Жените бяха неотразимо красиви, дори по-пълните. Движеха се, без да бързат, и поздравяваха минувачите. Въпреки това излъчваха мощ. Тя струеше от очите и движенията им. Лесно се разбираше защо тези създания са почитани като богове.
Нямаше как да се сбъркат и аоните. Древните символи покриваха града: бяха издълбани в стените, нарисувани по врати и табели. Някои бяха просто знаци, а не руни с магическо приложение. Други очевидно имаха енергия. Из целия град бяха разпръснати метални плочи, гравирани с аона Тия. Често гражданите заставаха до някоя от тях и докосваха символа с ръка. Тялото им проблясваше и изчезваше с ярка светлина, пренесено в друг край на града.
Сред цялото това великолепие се движеше едно семейство от Кае. Дрехите им бяха богати, речта изискана, но кожата им не светеше. В града имаше и други обикновени хора. Не чак толкова, колкото елантрисците, но все пак достатъчно. Това успокояваше момчето и му даваше усещане за нещо познато.
Бащата го носеше, държеше го здраво и се оглеждаше недоверчиво. Не всички обожаваха елантрисците, някои изпитваха подозрения. Майката стискаше ръката на съпруга си с напрегнати пръсти. Никога не бе идвала в Елантрис, макар да живееше в Кае от десетина години. За разлика от бащата тя бе по-скоро нервна, отколкото недоверчива. Боеше се за раната на сина си като всяка майка, чието дете е на прага на смъртта.