Внезапно момчето усети болка в крака. Беше изгаряща и ослепителна, идваше от инфектираната рана и строшената бедрена кост. Беше паднало от високо и кракът му се бе счупил с такъв пукот, че костта бе разкъсала кожата и се бе подала навън.
Баща му бе наел най-добрите лекари, но те не можаха да спрат инфекцията. Наместиха костта, доколкото можаха, при все че бе счупена на поне десетина места. Дори без инфекцията момчето щеше да куца до края на живота си. След инфекцията… оставаше само ампутация. Докторите дори се бояха, че е късно и за тази мярка. Раната беше доста високо и инфекцията сигурно се бе разпространила в тялото. Бащата бе поискал да му кажат истината.
Знаеше, че синът му умира. Затова бе дошъл в Елантрис въпреки недоверието към боговете, което изпитваше цял живот.
Занесоха момчето в една сграда с купол. То почти забрави болката, когато портите се отвориха навътре безшумно, сами. Баща му спря на прага, сякаш премисляше действията си, но майката го задърпа настойчиво. Мъжът кимна, сведе глава и влезе.
От аоните по стените бликаше светлина. Приближи се жена с дълга бяла коса и окуражително усмихнато сребърно лице. Тя не обърна внимание на недоверчивия баща и пое детето със съчувствие. Положи го на меко легло и протегна ръка над него, а дългият й показалец посочи към нищото.
Жената задвижи бавно ръка и въздухът засвети. Зад пръста й се появяваше светлина. Беше като пукнатина във въздуха, която сияеше с наситена енергия. Сякаш река от светлина се опитваше да проникне през малката цепнатина. Момчето усещаше как енергията напира да се освободи, но това бе позволено само на малка част от нея. Беше толкова ослепителна, че едва различаваше нещо друго.
Жената продължи внимателно да движи пръста си и довърши аона Йен. Но символът беше по-сложен. В сърцевината бе познатият аон за лекуване, но отстрани имаше още линии и извивки. Момчето сбърчи вежди. Беше научило аоните и му се струваше странно, че тази жена внася толкова драстични промени в рисунъка им.
Красивата жена добави последните щрихи и аонът засия още по-наситено. Момчето усети изгаряща топлина, първо в крака, а после и в тялото. Започна да пищи, но внезапно светлината изчезна. То отвори очи изненадано. Образът на аона все още блестеше в ума му. Примигна и погледна надолу.
Раната беше изчезнала. Нямаше дори белег.
Но все още изпитваше болка. Тя го прогаряше така, че чак душата му трепереше. Трябваше да е изчезнала, но все още бе тук.
— Почивай, малкият — каза жената с топъл глас и го побутна назад.
Майка му плачеше от щастие и дори баща му изглеждаше доволен. Момчето искаше да им изкрещи, че нещо не е наред. Кракът му не бе излекуван. Болката все още присъстваше.
Не! Нещо не е наред! Но не можеше. Не можеше да говори…
— Не! — извика Раоден и се надигна внезапно. Примигна няколко пъти объркан в тъмното. Пое си дълбоко дъх и докосна главата си. Болката си стоеше. Беше толкова силна, че вече влияеше и на сънищата му. Имаше десетина дребни охлузвания и натъртвания, въпреки че бе в Елантрис от само три седмици. Усещаше ясно всяка една от тях, а всичките заедно организираха могъща атака срещу разума му.
Раоден изстена, наведе се напред и стисна крака, борейки се с болката.
Тялото му вече не се потеше, но усещаше, че трепери. Стисна силно зъби срещу настъпващата агония. Постепенно и мъчително започна да си възвръща самоконтрола. Отблъсна болката и успокои измъченото си тяло. Накрая спусна крака и се изправи.
Ставаше все по-зле. Знаеше, че не би трябвало да е чак така. Все пак не бе изкарал в Елантрис и месец. Освен това останалите обясняваха, че болката е стабилна, а при него идваше на вълни. Винаги готова да го връхлети в момент на слабост.
Раоден въздъхна и отвори вратата на стаята си. Все още му бе странно, че елантрисците трябва да спят. Сърцата им не биеха и нямаха потребност да дишат. За какво им беше да спят? Другите не можеха да отговорят. Истинските експерти бяха загинали преди десет години.
Затова Раоден спеше и сънуваше. Беше на осем, когато счупи крака си. Баща му не искаше да го води в града. Ядон таеше подозрения към Елантрис още преди реод. Но майка му, която бе починала преди дванайсет години, бе настояла.
Като дете не бе осъзнал колко близо е бил до смъртта. Но бе усетил болката и красивия покой на премахването й. Помнеше красотата на града и обитателите му. Ядон се бе изказал остро за Елантрис на връщане и Раоден бе оспорил думите му разпалено.