Това беше първият път, когато бе се противопоставил на баща си. След това имаше безброй случаи.
Раоден влезе в главната зала на храма, а Сейолин напусна поста си пред покоите му и застана зад него. През последната седмица войникът бе събрал група доброволци и бе формирал стражеви отряд.
— Сейолин, знаеш, че съм поласкан от вниманието — каза Раоден. — Но наистина ли е необходимо?
— Лордовете имат нужда от почетна стража, лорд Дух — отвърна войникът. — Не е правилно да се разхождате сам.
— Аз не съм лорд, Сейолин — възрази Раоден. — Просто съм водач. В Елантрис няма благородници.
— Разбирам, милорд — кимна Сейолин, без да вижда парадокса в думите си. — Но градът е опасен.
— Както кажеш, Сейолин. Как върви сеитбата?
— Галадон свърши с оранта. Вече е организирал хора за сеитбата.
— Не трябваше да спя толкова. — Раоден погледна през прозореца и се увери колко се е вдигнало слънцето. Излезе от сградата, следван от Сейолин, и тръгна по калдъръмената пътечка към градината. Кахар и хората му бяха почистили камъните, а Дахад, един от мъжете на Таан, бе използвал познанията си, за да ги пренареди.
Сеитбата беше в разгара си. Галадон надзираваше работата внимателно, а острият му език бързо посочваше всяка грешка. Въпреки това дуладелецът изглеждаше странно спокоен. Някои хора се занимаваха със земеделие, защото нямаха избор, но Галадон явно наистина изпитваше наслада.
Раоден помнеше ясно първия ден, когато го бе изкушил със сушеното месо. Тогава болката на приятеля му бе едва контролирана. Принцът се бе уплашил от дуладелеца на няколко пъти през първите дни.
Сега това бе изчезнало. Раоден го виждаше в очите и стойката му. Галадон бе открил „тайната“, както казваше Кахар. Отново се бе взел в ръце. Сега Раоден трябваше да се бои само за себе си.
Теориите му работеха по-добре от очакваното, но се отразяваха благотворно на всички други, освен на него. Беше дал цел и покой на десетките хора, които го следваха, но не можеше да го стори и за себе си. Болката все още го изгаряше. Изтезаваше го всяка сутрин, щом станеше, и оставаше с него през целия ден. Имаше повече цели от всеки друг и бе твърдо решен да успее да въздигне Елантрис отново. Дните му бяха наситени с работа и нямаше време да се самосъжалява. Но при него не се получаваше. Болката продължаваше да се натрупва.
— Милорд, внимавайте! — изкрещя Сейолин.
Раоден подскочи и се обърна към ръмжащия, гол до кръста елантрисец, който налиташе в тъмния коридор. Принцът едва успя да отстъпи назад, когато дивакът замахна с ръждиво желязо към главата му.
Отнякъде изсвистя стомана и мечът на Сейолин парира удара. Нападателят се обърна към новия си враг. Ала движенията му бяха твърде бавни. Опитната ръка на Сейолин го промуши право в гърдите. Войникът знаеше, че подобна рана не би спряла елантрисец, затова замахна мощно и отсече главата на нападателя.
Нямаше кръв.
Трупът се свлече на земята, а Сейолин поздрави Раоден с меча си и се усмихна с беззъбата си уста. След това се обърна срещу групата диваци, които нахлуваха от близката улица.
Раоден залитна назад.
— Сейолин, не! Твърде много са!
За щастие хората на Сейолин бяха чули глъчката. Само след секунди Даше и трима други се присъединиха, за да отблъснат атаката. Биеха се в редица, за да блокират пътя към градината, и действаха с координацията на обучени войници.
Хората на Шаор бяха повече, но гневът им не можеше да се мери с бойните умения. Те нападаха поединично и бързо биваха посечени. Битката приключи след миг и оцелелите нападатели се разбягаха.
Сейолин почисти острието си внимателно, след което заедно с другите отдаде чест на Раоден.
Цялото сражение бе протекло толкова бързо, че принцът още не се бе осъзнал.
— Добра работа — каза само той.
Отстрани се чу изръмжаване. Галадон бе коленичил до обезглавеното тяло на първия нападател.
— Сигурно са чули, че имаме царевица — каза дуладелецът. — Горките руло.
Раоден кимна тъжно, взрян в повалените диваци. Четирима лежаха на земята и стискаха раните си, които щяха да са фатални, ако не бяха елантрисци. В момента само ги караха да стенат измъчено. Раоден почувства познато пробождане. Познаваше тази болка.
— Това не може да продължава — заяви тихо той.
— Не виждам как ще го спреш, суле — изсумтя Галадон. — Това са хора на Шаор. Дори той не може да ги контролира напълно.
Раоден поклати глава.
— Няма да спася жителите на Елантрис, за да се избиват по цял ден. Няма да изградя общество, основно на смъртта. Последователите на Шаор може да са забравили, че са хора, но аз не съм.