Галадон се намръщи.
— С Карата и Аанден имаше късмет. Шаор е друг случай, суле. У тези мъже не е останала и частица човечност. Не можеш да се разбереш с тях.
— Значи ще трябва да им върна разсъдъка — реши Раоден.
— И как ще го направиш, суле?
— Ще намеря начин.
Принцът коленичи до един от ранените. Стори му се, че го е срещал наскоро. Не беше сигурен, но май беше един от хората на Таан, с които се бяха сблъскали, когато осуети нападението на Даше.
Значи беше вярно. Стомахът на Раоден се сви. Част от последователите на Таан се бяха присъединили към него, но повечето отказаха. Според слуховете мнозина от тях бяха тръгнали към пазарския квартал, за да се влеят в бандата на Шаор. Не беше толкова странно. Все пак бяха следвали очевидно налудничавия Аанден. Обстановката в бандата на Шаор не беше много по-различна.
— Лорд Дух? — обади се колебливо Сейолин. — Какво да правим с тях?
Раоден погледна тъжно към повалените.
— Вече не представляват опасност за нас. Сложете ги при другите.
След успеха с Аанден и присъединяването на част от бандата му Раоден бе започнал нещо, което искаше да стори от самото начало.
Бе започнал да събира падналите елантрисци.
Прибираше ги от улици и канавки. Претърсваше здрави и рухнали сгради, търсеше всеки мъж, жена и дете, които се бяха предали на болката. Градът беше огромен, а хората му малко, но досега бяха открили стотици. Събираха ги във втората почистена от Кахар сграда. Голяма, просторна постройка, която първоначално възнамеряваше да използва за срещи. Хоедите пак щяха да страдат, но така поне нямаше да се валят в мръсотията.
А и нямаше да са сами. Раоден караше хората си да ги посещават. Обикновено имаше поне двамина, които се въртяха край тях, говореха им успокоително и полагаха грижи, доколкото бе възможно. Не беше кой знае какво, а и никой не издържаше за дълго край тях, но Раоден се убеждаваше, че е за добро. Спазваше собствения си съвет и посещаваше залата на падналите поне веднъж на ден. Струваше му се, че хоедите се подобряват. Все още стенеха, ръмжаха или гледаха с празен поглед, но по-шумните се бяха успокоили. Преди в залата се носеха болезнени писъци, а сега само тихи стонове и мърморене.
Раоден вървеше тъжно между тях, докато пренасяха един от посечените диваци.
Прибраха само четиримата ранени. Раоден бе наредил да изгорят обезглавения от Сейолин. По всичко личеше, че елантрисците умираха, когато бъдеха обезглавени. Поне очите им не мърдаха и не опитваха да говорят, щом главата се отделеше от тялото.
Раоден се заслуша в тихото мрънкане на хоедите.
— Красива, преди бях толкова красива…
— Живот, живот, живот, живот, живот…
— О, Доми, къде си? Кога ще се свърши? О, Доми…
Обикновено си налагаше да престане да ги слуша след няколко минути, иначе щяха да го подлудят, или по-лошо, да пробудят собствената му болка. Йен също бе там и се носеше над лежащите тела. Сеонът прекарваше много време в тази стая. Беше странно, но и някак подходящо.
Тъжната група излезе от залата, всеки потънал в собствените си мисли. Раоден зърна дупката в робата на Сейолин и възкликна:
— Ранен си!
— Няма нищо, милорд — отвърна безразлично Сейолин.
— Подобна скромност е чудесна навън, но не и тук. Приеми извиненията ми.
— Милорд — заговори сериозно Сейолин. — Това, че съм елантрисец, ме прави само по-горд от раната. Получих я, защитавайки нашите хора.
Раоден обърна измъчен взор към залата.
— Това те изпраща все по-близо…
— Не, милорд, не мисля така. Тези хора са се предали на болката, защото нямат цел. Мъчението им се дължи на липсата на смисъл да живеят. Тази рана боли, но болката ми напомня, че съм я получил с чест. Не мисля, че това е лошо.
Раоден изгледа стария войник с уважение. Навън човекът сигурно щеше да се пенсионира. В Елантрис изглеждаше като всички останали. Човек можеше да отгатне възрастта му само по мъдростта.
— Говориш мъдро, приятелю — каза Раоден. — Приемам саможертвата ти със смирение.
Разговорът им беше прекъснат от шляпане на крака по паважа. След миг се появи Карата. Краката й бяха омазани със слуз от улицата. Кахар щеше да се ядоса. Бе забравила да се избърше и сега внасяше мръсотия по чистите павета.
На Карата очевидно не й бе до това в момента. Тя огледа бързо групата да се увери, че никой не липсва.
— Чух, че Шаор ни е нападнал. Има ли жертви.
— Петима. Все от техните — отвърна Раоден.
— Трябваше да съм с вас — изруга тя. През последните дни коравата жена надзираваше местенето на нейните хора в района на църквата. Беше се съгласила, че обединената група ще е по-ефективна, а и районът на църквата бе по-чист. Странно, но никога не й бе хрумнала идеята да разчисти двореца. За повечето елантрисци слузта бе неделима част от живота.