— Ами да… — каза той с лека усмивка. — В края на този месец излизам в пенсия.
Джерзински остана със зяпнала уста. Човек общува с някого в продължение на години, дори на десетилетия, и постепенно привиква да не задава въпроси от личен характер и да засяга действително важни теми с мисълта, че по-късно, при по-благоприятни обстоятелства все ще стигне до тези въпроси и теми; перспективата на безкрайното отлагане на по-близките и по-човешки контакти никога не изчезва напълно, тъй като общуването между хората по принцип не може да се вмести в някакви неизбежно тесни и застинали рамки. Ето защо пред нас винаги се мержелее перспективата за „истински и дълбоки“ отношения; това продължава години, понякога десетилетия, докато някое окончателно и безвъзвратно събитие (най-често смърт) ни възвести, че вече е твърде късно и че тези „истински и дълбоки“ отношения, за които сме мечтали, никога няма да се сбъднат, подобно на толкова други наши мечти. За петнайсет години професионална кариера Деплешен беше единственият човек, с когото Мишел би желал да установи връзка, излизаща извън рамките на обичайното сътрудничество, предполагащо срещи по конкретни, утилитарни и безкрайно скучни поводи, от които е изтъкано служебното битие. Така или иначе, случаят беше пропуснат. Той огледа печално кашоните с книги, натрупани по пода на кабинета.
— Мисля, че няма да е зле да излезем да пийнем по нещо — предложи Деплешен, улавяйки безпогрешно настроението в този момент.
Двамата минаха покрай музея „Орсе“ и избраха маса на терасата на кафене „XIX век“. В близост до тях половин дузина италиански туристи чуруликаха оживено като ято безгрижни птици. Джерзински си поръча бира, а Деплешен сухо уиски.
— Какво смятате да правите оттук нататък?
— Нямам представа — Деплешен, изглежда, действително нямаше представа с какво ще се занимава занапред. — Може би ще пътувам. Малко сексуален туризъм — усмихна се той. Когато се усмихваше, лицето му си възвръщаше предишния чар; чара на човек без илюзии, защото несъмнено той беше свършен човек и въпреки това много чаровен. — Шегувам се, разбира се — истината е, че вече изобщо не се интересувам от подобни неща. Но знанието — да… Все още изпитвам жажда за знание… Имайте предвид, че малцина изпитват подобна жажда, дори сред учените; повечето се задоволяват да правят кариера и скоро се превръщат в бюрократи; а тя има огромно значение за историята на човечеството. Нека си представим ситуация, при която ограничен кръг от хора — не повече от няколкостотин души по цялата земя — продължават упорито да изпълняват една трудна и абстрактна мисия, напълно непонятна за непосветените. Тези хора си остават неизвестни за останалата част от човечеството; не печелят нито власт, нито богатство, нито почести; никой няма дори най-малка представа какво удоволствие им доставя тази тяхна скромна дейност. И въпреки всичко те представляват най-важната световна сила поради една много проста причина и тя е, че те държат ключа към рационалната достоверност. Всичко, което те обявят за истинно, рано или късно се оказва такова за цялото население на земята. Никоя икономическа, политическа, обществена или религиозна власт не е в състояние да се опълчи срещу рационалната достоверност. Би могло да се твърди, че Западът прекалено много се занимава с философия и политика, че води напълно безпредметни препирни по философски и политически въпроси; би могло да се твърди също така, че Западът страстно обича литературата и изкуствата; в действителност обаче нищо не играе толкова важна роля в неговата история като нуждата от рационална достоверност. В крайна сметка заради нея Западът е готов да пожертва всичко: религията, щастието, надеждите и дори съществуването си. Това е нещо, което трябва да имаме предвид, ако решим да направим цялостна оценка на западната цивилизация.
Той млъкна и се замисли. Погледът му се плъзна по околните маси и спря върху чашата пред него.
— Помня едно момче, с което се запознах в предпоследния клас на лицея. Тогава бях на шестнайсет години. Сложна, неспокойна личност. Произхождаше от богата, вярна на традициите фамилия, чиито ценности впрочем напълно споделяше. Един ден, по време на някакъв спор, той ми каза: „Онова, което определя стойността на дадена религия, е качествеността на морала, върху който е изградена“. Онемях от изненада и възхищение. Така и не разбрах дали сам е стигнал до това заключение, или го е открил в някоя книга; във всеки случай мисълта му ми направи огромно впечатление. Четирийсет години разсъждавам върху нея и сега ми се струва, че той грешеше. Според мен към религията не бива да се подхожда само и единствено от морална гледна точка; все пак Кант напълно основателно твърди, че дори Спасителят на човешкия род трябва да бъде съден според критериите на всемирната нравственост. Започвам да си мисля обаче, че религиите са преди всичко опити за обяснение на света, а нито един подобен опит не може да се смята за състоятелен, ако влезе в противоречие с нашата нужда от рационална достоверност. Математическото доказателство, експерименталният подход са върхови постижения на човешкото съзнание. Наясно съм, че фактите на пръв поглед ме опровергават, че ислямът — най-глупавата, най-измамната и най-мракобесническата от всички религии — в наше време очевидно печели терен; ала това е само едно повърхностно и временно явление: в дългосрочен план ислямът е обречен, и то далеч по-сигурно от християнството.