В средата на октомври Анабел му изпрати второ писмо, по-кратко от първото. Междувременно бе говорила по телефона с Брюно, който също нямаше никакви новини от брат си: знаеше само, че Мишел редовно се обажда на баба си, но по всяка вероятност ще отиде при нея чак за Коледа.
Една вечер, на връщане от упражнение по анализ Мишел откри в пощенската си кутия в общежитието бележка. На нея пишеше само: „Обади се на леля си Мари-Терез. СПЕШНО“. През последните две години почти не се бяха виждали с леля му Мари-Терез, нито с братовчедка му Брижит. Обади се веднага. Баба му бе получила втори инсулт и се намираше в болницата в Мо. Положението беше сериозно и дори може би много сериозно. Аортата била отслабнала и сърцето можело да не издържи.
Прекоси Мо пеша, мина покрай лицея; беше към десет часа. В същия този момент Анабел изучаваше някакъв текст от Епикур, светъл, умерен и донякъде досаден древногръцки мислител. Небето беше мрачно, водите на Марна — буйни и мътни. Лесно намери болничния комплекс Сент Антоан — ултрамодерна сграда от стъкло и стомана, открита само преди една година. Леля му Мари-Терез и братовчедка му Брижит го очакваха на площадката на четвъртия етаж; личеше, че са плакали. „Не зная дали трябва да я виждаш…“ — каза Мари-Терез. Той не отвърна нищо. Готов бе да преживее всичко, което трябваше да бъде преживяно.
Баба му беше сама в стаята на интензивното отделение. Върху ослепително белите чаршафи се открояваха раменете и ръцете й; трудно му бе да снеме поглед от тази гола, сбръчкана, белезникава и ужасно стара плът. Надупчените от инжекции ръце на жената бяха прикрепени с ремъци към леглото. От устата й стърчеше гофрирана тръбичка. Изпод завивката излизаха кабели, свързани с различни апарати. Бяха свалили нощницата й; не я бяха оставили да оправи кока на косата си, както бе правила всяка сутрин в продължение на толкова години. С тези разпилени сиви коси тя дори не беше съвсем неговата баба; беше просто едно живо същество от плът, едновременно много младо и много старо, попаднало сега във властта на медицината. Мишел взе ръката й; само тази ръка си оставаше за него напълно позната. Преди той често я държеше за ръката и този негов навик се бе съхранил до неотдавна, когато бе навършил седемнайсет години. Тя не отвори очи, но може би въпреки всичко бе усетила неговото докосване. Държеше внимателно пръстите й, както бе правил и преди, с надеждата, че тя ще почувства досега с него.
Тази жена бе минала през трудно детство, принудена да работи на полето от седемгодишна възраст и да живее сред оскотели алкохолици. Младостта й се бе оказала твърде кратка, за да съхрани някакъв спомен за нея. След смъртта на съпруга си беше работила във фабрика, за да може да отгледа четирите си деца; посред зима бе излизала на двора, за да донесе вода за нуждите на домакинството. Вече превалила шейсетте и в пенсия, се бе съгласила отново да поеме грижите за невръстно дете — сина на своя син. И внукът й не бе страдал от липса на каквото и да било — нито от чисти дрехи, нито от вкусни обеди в неделя, нито от любов. Всичко, което бе получил в живота си, го дължеше на нея. Една повече или по-малко изчерпателна оценка на човешкия род непременно би трябвало да вземе под внимание подобни явления. Историята действително познава такива хора. Човешки същества, които прекарват живота си в труд, в тежък труд, водени единствено и само от преданост и любов, които буквално отдават живота си за другите в името на предаността и любовта, без при това ни най-малко да си дават сметка за своята саможертва; дори не биха могли да си представят друг начин на живот освен себеотдаването в името на предаността и любовта. На практика почти всички тези човешки същества са жени.