Веднага си дадох сметка, че съм прокълнат. Изобщо не ми пукаше, че „животът не е като в Париж“. В Париж постоянно се чувствах нещастен. Само че изпитвах желание към всички жени, с изключение на моята собствена. Подобно на всички провинциални градове, Дижон гъмжеше от млади красавици и положението беше дори по-ужасно, отколкото в Париж. През онези години модата ставаше все по-секси. Направо беше нетърпимо с всички тези сладки муцунки, къси полички и закачливи усмивки. Бяха пред очите ми денем в училище, на обяд в „Пеналти“, съседния на лицея бар, където разговаряха с момчетата, а аз се прибирах да обядвам с жена си. В събота отново ги виждах да сноват по търговските улици на града, където пазаруваха дрехи и плочи. Бях с Ан, която избираше бебешки дрешки; бременността й протичаше нормално и тя беше на върха на щастието. Спеше много, ядеше всичко, което й се прище; вече не правехме любов, но, струва ми се, тя изобщо не си даваше сметка за това. По време на консултациите преди раждането се беше запознала с други жени; беше общителна и симпатична, от жените, с които е лесно да се живее. Когато разбрах, че детето ще бъде момче, бях потресен. Поначало нещата не бяха добре, а предстоеше да станат още по-зле. Би трябвало да тържествувам, а аз бях на двайсет и осем години и се чувствах мъртъв.
Виктор се роди през декември; помня колко мъчително премина кръщението му в църквата „Сен Мишел“. „Новопокръстените са като живи камъни за съграждане на духовен дом, за свето свещенство“ — заяви свещеникът. Виктор беше целият червен и сбръчкан в бялата си дантелена ризка. Беше колективно кръщение като по времето на ранното християнство, имаше десетина семейства. „Кръщението въвежда в лоното на Христовата църква — говореше свещеникът, — то съединява всеки човек с тялото Христово“. Ан държеше бебето на ръце, което тежеше четири килограма. Беше кротко и изобщо не се разплака. „Чрез кръщението не ставаме ли ние членове на едно тяло?“ — продължаваше свещеникът. Ние, родителите, се огледахме едни-други и над нас мина сянка на съмнение. После свещеникът обля три пъти с вода от купела главичката на моя син; след това го помаза с елей. Това осветено от епископа благоуханно масло по думите на свещеника символизираше благодатта на Светия Дух. Накрая се обърна направо към младенеца: „Виктор, ти вече си християнин. С това помазване в името на Светия Дух ти ставаш част от тялото Христово. От този момент нататък си участник в неговата мисия пророческа, мисия свещеническа, мисия царствена“. Тези думи толкова ме впечатлиха, че се записах в обществото „Вяра и живот“, чиито сбирки бяха всяка сряда. Там имаше една млада и много красива корейка, с която веднага ми се прииска да спя. Нещата не бяха толкова прости, защото тя знаеше, че съм женен. Една събота Ан покани на гости членовете на групата; корейката, която беше с къса пола, седна на дивана; целия следобед гледах краката й, без никой да заподозре каквото и да било.
През февруари Ан замина заедно с Виктор да прекара ваканцията при родителите си, аз останах сам в Дижон. Отново направих опит да стана праведен католик; излегнат на матрака марка „Епеда“, четях „Тайнството на Светите младенци“ и пиех анасонов ликьор. Пеги е чудесен поет, направо великолепен, но в крайна сметка ме докара до пълно униние. След всички тези истории за грехове и опрощения на греховете, за Господ, който се възрадва повече от връщането на един грешник в лоното на праведниците, отколкото от спасението на самите праведници, ми се искаше да бъда грешник, но така и не успявах да го постигна. Имах усещането, че младостта ми е ограбена. Единственото ми желание беше тези млади кучки с месести устни да ми правят свирка. В дискотеките беше пълно с такива млади кучки с месести устни и докато я нямаше Ан, аз няколко пъти ходих в „Слоу рок“ и в „Ланфер“, но обикновено те излизаха с други, правеха свирки на други, а не на мен; именно тази мисъл ми беше най-непоносима от всичко. По това време настъпи разцветът на „Розовия минител“, всички бяха луднали по него, а аз оставах на линия по цели нощи. Виктор спеше в нашата спалня, но беше кротък и не ни създаваше проблеми. Много се боях от телефонната сметка; когато пристигна, я взех от пощенската кутия и я отворих на път за лицея: четиринайсет хиляди франка. Добре че все още имах влог в Спестовна каса, останал от студентските години, и прехвърлих парите на нашата сметка. Ан така и не разбра нищо.