В петък, на 11 юни, пристигна с къса черна поличка, занятията приключваха в шест часа. Седеше на първата редица. В момента, когато кръстоса крака под чина, едва не припаднах. До нея седеше една блондинка, която си тръгна веднага след като би звънецът. Станах и сложих ръка върху нейната папка. Тя остана на мястото си, изглежда, изобщо не бързаше. Всички ученици излязоха и в стаята се възцари тишина. Държах в ръка папката с писмените й работи и дори успях да прочета няколко думи: «Remember… ад…» Седнах до нея и оставих папката върху чина; така и не посмях да я заговоря. Седяхме мълчаливи един до друг поне една минута. На няколко пъти се взирах в големите й черни очи; в същото време не изпусках нито едно нейно движение, едва доловимия трепет на гърдите й. Беше се извърнала към мен с полуразтворени крака. Не помня как съм извършил следващото движение, вероятно почти неволно. Миг след това почувствах, че ръката ми лежи върху бедрото й, пред очите ми се спусна пелена, отново ми се мярна образът на Каролин Есеян и ме прониза остро чувство на срам. Същата грешка, съвършено същата грешка, както преди двайсет години. Подобно на Каролин Есеян, тя остана неподвижна няколко секунди, само леко се изчерви. После съвсем внимателно отмести ръката ми, но не стана, не понечи да си тръгне. През решетките на прозореца видях как някакво момиче прекосява двора, бързайки за гарата. С дясната ръка смъкнах ципа на панталона си. Тя разтвори широко очи и погледът й спря върху моя член. Очите й излъчваха вълни топлина, погледът й беше напълно достатъчен, за да свърша, и в същото време си давах сметка, че тя трябва да направи някакъв жест на съучастие. Дясната ми ръка се приближи до нейната, но така и не посмях да стигна докрай: с умолително движение й подадох члена си. Тя избухна в смях; мисля, че аз също се засмях, и започнах да онанирам. Продължих да го правя, докато тя събираше нещата си и стана да си ходи. На прага се обърна да ме погледне още веднъж; изпразних се и повече нищо не видях. Само чух как затвори вратата и как се отдалечава по коридора. Бях замаян като ударен от грамаден гонг. Все пак от гарата успях да позвъня на Азуле. Изобщо не си спомням как съм взел влака, а след това метрото; прие ме в осем часа. Не бях в състояние да овладея треперенето си; той веднага ми постави инжекция с успокоително.
Прекарах три нощи в «Сент Ан», след което бях преместен в психиатричната клиника към Министерството на образованието във Вериер льо Бюисон. Азуле беше видимо притеснен; през онази година започнаха да излизат много публикации за педофилията, сякаш всички се бяха сплотили около девиза «Бий педофила». Тази кампания се дължеше преди всичко на омразата към старците, на ненавист и отвращение към старостта и беше на път да се превърне в национална идея. Момичето беше петнайсетгодишно, аз бях негов учител, злоупотребил с авторитета си над него; на всичко отгоре беше арабче. С една дума, идеален повод за уволнение, последвано от линч. След две седмици настъпи известно успокоение: наближаваше краят на учебната година, очевидно Аджила не беше казала на никого. Случаят се превръщаше в класически. Изпаднал в депресия учител със склонност към самоубийство, който се нуждае от стабилизиране на психиката… Удивителното в цялата история беше, че лицеят в Мо не се славеше като трудно учебно заведение; присъствието ми в него обаче беше пробудило преживените в детството травми; с една дума, моят психотерапевт съумя да оформи документацията по най-добрия начин.