Прекарах в клиниката малко повече от шест месеца; баща ми идва на свиждане няколко пъти, изглеждаше угрижен и изморен. До такава степен бях тъпкан с невролептици, че не изпитвах никакво сексуално желание; от време на време обаче сестрите ме вземаха в обятията си. В такива случаи се сгушвах до тях и оставах неподвижен в продължение на две минути, после отново си лягах. Това ми се отразяваше толкова добре, че главният психиатър ги беше посъветвал да приемат държанието ми, ако не им е много неприятно. Той подозираше, че Азуле не му е казал всичко, но имаше къде по-тежки случаи от моя, шизофреници и опасни луди, така че нямаше много време да се занимава с мен; имах си лекуващ лекар и според него това беше напълно достатъчно.
Естествено вече не можеше да става и дума за преподавателска работа, но в началото на 1991 година Министерството на образованието ме преназначи в Комисията за програмите по френски език. По този начин губех лекторските и училищните ваканции, но заплатата ми не беше по-малка. Скоро след това се разведох с Ан. Спряхме се на класическия вариант — плащане на издръжка и редуване в грижите за детето; така или иначе, адвокатите не ни оставиха избор, налагайки ни типово споразумение. Бяхме първи на опашката пред съдебната зала, съдията четеше като картечница и цялото дело по развода трая не повече от петнайсет минути. В ранния следобед излязохме заедно на стълбите на Съдебната палата. Беше началото на март, аз бях на трийсет и пет години; знаех, че първата половина на живота ми е приключила“.
Брюно замълча. Вече беше дълбока нощ; нито той, нито Кристиан се бяха облекли. Погледна към нея. В този момент тя направи нещо удивително: приближи се, прегърна го и го целуна по двете бузи.
— През последвалите години всичко продължи постарому — подхвана тихо Брюно. — Присадих си коса, операцията мина успешно, хирургът беше приятел на баща ми. Все така ходех редовно в Гимнастическия клуб. За отпуската прибягвах до услугите на „Нувел Фронтиер“ или отново на „Клуб Медитеране“ и на Учителския синдикат. Имах няколко любовни истории, впрочем доста малко на брой; общо взето, жените на моята възраст нямат чак такава нужда от секс. Те естествено твърдят обратното и е истина, че от време на време им се ще да изпитат отново емоция, страст, желание; аз обаче не бях в състояние да предизвикам у тях подобно нещо. До този момент не бях срещал жена като теб. Дори бях изгубил надежда, че подобни жени въобще съществуват.
— Нужно е… — промълви тя някак сподавено — нужно е известно великодушие, нужно е някой да започне пръв. Не зная как бих реагирала самата аз, ако бях на мястото на онази арабка. Но сигурна съм, че и в онзи момент у теб е имало нещо трогателно. В края на краищата си мисля, че сигурно щях да приема да ти доставя удоволствие.
Тя полегна, сложи глава между краката на Брюно и няколко пъти лизна главичката на члена му.
— Бих хапнала нещо… — внезапно каза тя. — Вече е два след полунощ, но в Париж все ще се намери някое местенце, нали?
— Разбира се.
— Мога да те накарам да свършиш сега, или предпочиташ в таксито?
— Не, сега.
15
Хипотезата на Макмилан
Стигнаха с такси до Халите и вечеряха в една денонощна бирария. За ордьовър Брюно си поръча ролмопс. Каза си, сега всичко е възможно, но веднага си даде сметка, че преувеличава. Умът му все още разполагаше с богати възможности: лесно би могъл да си представи, че е сив плъх, солница или енергийно поле; на практика обаче в организма му, както и преди, продължаваше процесът на бавна разруха; същото се отнасяше и за Кристиан. Въпреки редуването на нощите индивидуалното съзнание оставаше непроменено в разделената им плът. Ролмопсът в никакъв случай не беше решение на проблема, но и порция лаврак с копър едва ли би променила положението. Кристиан бе потънала в озадачено или по-скоро загадъчно мълчание. Двамата поръчаха кисело зеле с домашни наденички от Монбелиар. В състояние на приятна отпуснатост, характерно за мъжа след оргазъм с жена, проявила особена нежност и страст, Брюно за момент си припомни професионалните си грижи, които биха могли да се сведат до следния проблем: какво място би могло да заеме творчеството на Пол Валери в програмата по френски език на класовете от природоматематическото направление? След като приключиха с киселото зеле и поръчаха сирене „Мюнстер“, той се почувства донякъде изкушен да си отговори: „Никакво“.