Привечер умря. Бе наредил на върха на хълма да бъде издигната погребална клада. Всички се заехме да събираме клони, след което започна церемонията. Давид беше този, който запали погребалната клада на своя баща, в очите му имаше странен блясък. Не знаех нищо за него, освен че е рок музикант; около него се навъртаха разни съмнителни типове, татуирани американци на мотоциклети с кожени облекла. Бяхме с една приятелка и когато се мръкна, не се чувствахме дотам сигурно.
Неколцина изпълнители на там-там се разположиха край огъня и започнаха да удрят барабаните в тържествен ритъм. Участниците подхванаха танц, огънят започваше да грее силно и както обикновено, те започнаха да се събличат. За истинска кремация са необходими тамян и санталово дърво. За случая просто бяха събрани сухи клони, към които вероятно бяха прибавени стръкове от местни билки — мащерка, розмарин, чубрица; ето защо половин час по-късно наоколо се разнесе мирис на барбекю. Тъкмо това отбеляза един приятел на Давид — дебеланко с кожен елек, дълги мазни коси и липсващи предни зъби. Друг пък, който приличаше на хипи, обясни, че у много първобитни племена изяждането на починалия вожд е широко разпространен ритуал. Беззъбият поклати глава и се изкиска; Давид се приближи и започна да спори с тях; беше напълно гол и на светлината на огъня тялото му действително изглеждаше великолепно — сигурно се занимаваше с културизъм. Усетих, че може да се стигне до бой, и веднага отидох да си легна.
Малко след това се разрази буря. Сама не зная защо станах и се върнах при кладата. Там все още имаше трийсетина души, които танцуваха под дъжда. Един от тях ме хвана грубо за раменете и ме завлече до огъня да ми покаже какво е останало от тялото. Видях череп с празни очни кухини. Плътта не беше напълно изгоряла и примесена с пръст, приличаше на малка купчина кал. Развиках се, онзи тип ме пусна и успях да избягам. Още на другия ден двете с моята приятелка си тръгнахме. Никога повече не чух да се говори за тези хора.
— Не си ли чела статията в „Пари Мач“?
— Не — Кристиан сви учудено рамене.
Брюно замълча, поръча две кафета и едва тогава продължи. През годините у него се беше изградил груб и циничен, типично мъжки възглед за живота. Светът представляваше бойно поле, гъмжащо от диви зверове, заключено в тесния, ясно очертан, но недостъпен хоризонт на нравствения закон. При това е писано, че законът въплъщава любовта и я претворява на дело. Кристиан го гледаше внимателно и нежно; очите й бяха поизморени.
— Това е една толкова гнусна история — започна някак неохотно Брюно, — че направо се чудя защо журналистите не й обърнаха повече внимание. Накратко, случи се преди пет години, процесът се състоя в Лос Анджелис, в Европа сектите на сатанистите все още бяха слабо известни. Давид ди Меола беше един от дванайсетте обвиняеми — веднага си спомних името му; той беше един от двамата, които бяха успели да се изплъзнат от полицията. В статията се изказваше предположение, че вероятно се е укрил в Бразилия. Уликите срещу него бяха смазващи. Бяха открили в дома му стотина грижливо подредени и надписани видеокасети със записи на убийства и изтезания; на някои от тях той се появява с открито лице. На прожектираната пред съдебните заседатели касета имало запис с мъченията, на които са подложени старица на име Мери Макналахан и нейната внучка, все още пеленаче. Вижда се как Ди Меола отрязва крайниците на бебето с остри клещи, а сетне изтръгва окото на старицата с пръсти и мастурбира в кървавата орбита; същевременно с помощта на дистанционно снима в едър план лицето й. Жената е превита на две, здраво закрепена към стената с метални гривни в помещение, напомнящо гараж. В края на филма тя е просната на пода в собствените си изпражнения; записът продължава повече от четирийсет и пет минути, но само полицията го е изгледала от край до край, защото на десетата минута съдебните заседатели пожелали прожекцията да бъде спряна.
Появилата се в „Пари Мач“ статия до голяма степен е съставена от интервю, дадено пред „Нюзуик“ от щатския прокурор на Калифорния Даниел Макмилан. Според него не става дума за процес срещу отделна група хора, а за осъждане на цяла една общност; този случай е симптоматичен за процеса на разпад на съзнанието и морала, обхванал американското общество от края на петдесетте години насам. На няколко пъти съдията иска от прокурора да се придържа стриктно към фактите по делото; паралелът, който последният прави с делото Менсън, според него е неуместен, още повече че измежду всички обвиняеми единствено по отношение на Ди Меола може да бъде открита някаква връзка с движението на битниците и на хипи.