— Искам да прекарам живота си с теб — продължи той. — Струва ми се, че достатъчно дълго бях нещастен. По-късно ще дойдат болестите, старческата немощ и смъртта. Имам чувството, че бихме могли да бъдем щастливи заедно до самия край. Във всеки случай ми се ще да опитам. Мисля, че те обичам.
Кристиан заплака. По-късно, седнали в ресторант „Нептун“ пред плато морски дарове, се опитаха да обсъдят въпроса от практическа гледна точка. Тя би могла да отива при него всяка събота и неделя, дотук нещата бяха лесни; далеч по-трудно беше обаче да получи назначение в Париж. Като се има предвид издръжката, която трябваше да плаща Брюно, заплатата му нямаше да стигне за двамата. Освен това налице беше и синът на Кристиан; още една причина да изчакат. И все пак бе възможно; за първи път след толкова много години нещо изглеждаше възможно.
На другия ден Брюно изпрати до Мишел кратко и развълнувано писмо. В него заявяваше колко е щастлив и съжаляваше, че така и не бяха успели никога да се разберат докрай. Пожелаваше му и той да достигне в рамките на възможното някаква форма на щастие. Подписът бе: „Твой брат Брюно“
17
Писмото завари Мишел в момент, когато беше изпаднал в пълна концептуална криза. Съгласно хипотезата на Маргенау индивидуалното съзнание може да бъде сравнено с поле от вероятности в пространството на Фок, определено като пряка сума от Хилбертовите пространства. По принцип това пространство може да бъде построено на основата на елементарни електронни събития на синаптично ниво. При това положение нормалното поведение се асоциира с гъвкава деформация на полето, а свободното действие — с разкъсване на полето: в каква топология обаче? Изобщо не е очевидно, че естествената топология на Хилбертовите пространства непременно дава възможност за отчитане на появата на свободно действие; дори не е сигурно дали в наши дни е възможно проблемът да бъде поставен по друг начин освен чрез изключително метафорични по своята същност понятия. Въпреки това Мишел беше убеден, че е назряла необходимостта от нова концептуална рамка. Всяка вечер, преди да изключи компютъра, той включваше търсене в Интернет на публикуваните през изтеклия ден експериментални резултати. На другата сутрин се запознаваше с тях и установяваше, че навсякъде по света научните центрове започват все повече да напредват слепешката, лутайки се в лишен от всякакъв смисъл емпиризъм. Нито един от тези резултати не водеше към каквото и да било заключение, нито дори към формулирането на някаква що-годе теоретична хипотеза. Индивидуалното съзнание се появява внезапно и без видима причина в животинското царство; без всякакво съмнение то далеч предхожда речта. В своето несъзнателно преследване на определена цел дарвинистите обикновено изтъкват на преден план във връзка с неговата поява хипотетичните предимства на естествения подбор, което, както винаги, не обяснява нищо, тъй като в действителност става въпрос за една приятна митологична конструкция; в случая обаче антропогенният принцип изобщо не е по-убедителен. Светът се сдобива с око, способно да го съзерцава, с мозък, способен да го разбира; е, и какво? Това ни най-малко не допринася за обяснението на феномена. Самосъзнанието, липсващо у нематодите, напълно ясно се наблюдава у обикновените гущери като Lacerta agilis; твърде вероятно е неговото наличие да предполага съществуване на централна нервна система и дори нещо повече. Именно това нещо си остава абсолютно тайнствено; появата на съзнанието не може да бъде свързана с каквито и да било анатомични, биохимически или клетъчни дадености, а това е доста отчайващо.
Как би постъпил Хайзенберг? Как би постъпил Нилс Бор? Би се дистанцирал, за да размисли; би се разходил сред полята, би слушал музика. Новото никога не се ражда от простата интерполация на старото; постъпилата информация се прибавя към наличната подобно на шепи пясък, предварително предназначена по силата на своето естество за определени концептуални рамки, ограничаващи полето на експериментите; днес повече от всякога беше необходима нова гледна точка.
Дните бяха горещи и кратки, преминаваха печално. През нощта срещу 15 септември Мишел сънува необичайно хубав сън. Беше редом с момиченце, което яздеше кон в гората, а наоколо беше пълно с пеперуди и цветя (при събуждането си даде сметка, че тази картина, изникнала трийсет години по-късно, идва от първите кадри на сериала „Принц Сафир“, който той гледаше по телевизията всяка неделя следобед в къщата на баба си и който така безпогрешно намираше път към сърцето му). Миг по-късно крачеше сам сред високата трева на огромна хълмиста ливада. Не можеше да обхване хоризонта, тревистите възвишения се ширеха до безкрай под светлото гълъбовосиво небе. Въпреки това напредваше без колебание и без припряност; знаеше, че на няколко метра под краката му тече подземна река и че стъпките му по силата на безпогрешен инстинкт следват нейното течение. Край него тревата се вълнуваше от вятъра.