Кърт Вонегът
Елен в завода
Големите черни комини на завода „Илиум“ от корпорацията „Федерал апаратус“ бълваха кисели пушеци и сажди върху стотиците мъже и жени, които чакаха на опашка пред тухлената сграда на администрацията. Беше лято. Заводът „Илиум“ — второто по големина индустриално предприятие в Америка, увеличаваше персонала си с една трета, за да е в състояние да изпълни новите договори по въоръжаването. На всеки десетина минути един полицай от вътрешната охрана отваряше вратата, изпускаше навън облак студен въздух от климатичната инсталация и викаше по трима нови кандидати.
— Следващите трима — каза полицаят.
След четиричасово чакане бе пуснат да влезе един среден на ръст мъж, наближаващ трийсетте, с тъмни очила и мустаци. Настроението и новият костюм, който беше купил за случая, бяха потъмнели от пушеците и августовското слънце, беше се отказал и от обяда, за да не загуби реда си. Но държанието му си оставаше весело. Той застана пред бюрото на приемната последен от групата, с която влезе.
— Фрезист, госпожо — каза първият.
— Отидете при господин Конъли в седма стая — отвърна жената.
— Формовчик, госпожо — обади се вторият.
— Господин Хойт, във втора стая. Квалификация? — вдигна тя поглед към благопристойния млад човек с потъмнелия от сажди костюм. — Стругар? Шлосер?
— Всичко, свързано с писането, госпожо.
— Искате да кажете специалист по реклама и маркетинг?
— Да… това.
Тя го изгледа със съмнение.
— Не съм много сигурна… Не сме пускали обява за такива специалисти. Не можете да работите на машина, нали?
— Само на пишеща — отвърна човекът.
Секретарката беше трезва млада жена.
— Компанията не използва мъже машинописци — каза тя. — Обадете се на господин Дилинг в двайсет и шеста стая. Може и да му дойде на ум някаква подходяща за вас работа.
Мъжът изпъна сакото и вратовръзката си и се усмихна, с което показваше, че за него тази работа не беше въпрос на оцеляване. Влезе в стая номер двайсет и шест и протегна ръка на господин Дилинг, който се оказа на неговата възраст.
— Господин Дилинг, казвам се Дейвид Потър. Чудех се дали нямате свободни места в рекламата и маркетинга и реших да се отбия да попитам.
Господин Дилинг, който бе свикнал да разговаря с млади мъже, които се мъчеха да скрият колко много са закъсали за работа, реагира учтиво, но не се впечатли.
— Боя се, че идвате при нас в лош момент, господин Потър — каза той. — Конкуренцията за тези работни места е доста остра, а и в момента не разполагаме с кой знае какво.
Дейвид кимна.
— Разбирам. — Той не знаеше какво е да търсиш работа в голяма организация и господин Дилинг му демонстрираше що за изкуство е това — ако не умееш да работиш на машина. Започваше дуел.
— Все едно, седнете, господин Потър.
— Благодаря. — Той погледна часовника си. — Скоро трябва да се върна в редакцията на вестника.
— Работите в местен вестник?
— Да. Притежавам седмичник в Дорсет, на около десет мили от „Илиум“.
— О, да… зная. Хубаво малко градче. И смятате да се откажете от вестника, така ли?
— Ами… не, не съвсем. Купих го малко след войната и го издавам вече осем години, така че не бих искал да го спра. Но от друга страна ми се струва по-мъдро да се заема с нещо по-стабилно. Зависи каква възможност ще се появи.
— Имате ли семейство? — попита Дилинг любезно.
— Да. Жена ми, две момчета и две момичета.
— Голямо, добре балансирано семейство — отбеляза Дилинг. — А и вие сте млад.
— На двайсет и девет — отвърна Дейвид и се усмихна. — Всъщност, не смятахме да е толкова голямо. Родиха ни се близнаци. Момчетата са близнаци, а сега, преди няколко дни, дойдоха и момичетата.
— Не думай! — възкликна господин Дилинг и му намигна. — Това наистина може да накара един млад човек да се замисли за някаква по-голяма сигурност, нали? Със семейство като вашето…
И двамата гледаха на забележката като на най-обикновена любезност между двама семейни мъже.
— Истината е, че искахме две момчета и две момичета — обясни Потър, но не очаквахме да дойдат толкова бързо. Все едно, сега сме щастливи с тях. Що се отнася до осигуреността… Е, може би се самолаская, но административният и журналистическият опит, които имам, може да се окажат ценни за някого, ако с вестника се случи нещо.
— Едно от дефицитните неща в тази страна — отбеляза Дилинг философски, съсредоточен върху запалването на цигарата си, — са хората, които знаят как да правят нещата, умеят да поемат отговорност и да довеждат всичко докрай. Ще ми се да имахме по-добри възможности в областта на рекламата и маркетинга. Работата е интересна и отговорна, но не знам дали ще ви допадне началната заплата.